За същността на либералната демокрация – 1 част *

За същността на либералната демокрация – 1 част *

1 views
0

Либералната демокрация е нещо като брак по сметка между демократичната форма на управление и идеите на либерализма.

Веселин Кандимиров

 

 

Ако трябва да опишем същността на либералната демокрация с едно изречение, то ще е следното:

властта принадлежи на всички, а индивидите са равностойни в политическо и икономическо отношение и автономни в действията си.

Горното просто определение на либералната демокрация изглежда достатъчно универсално, за да върши работа във всички случаи. Въпреки това, опитите то да бъде приложено на практика, дават най-неочаквани резултати.

Бихме предположили например, че като западен продукт тя ще се прихваща толкова по-трудно, колкото по-незападна е културата на обществото, в което се присажда. Или като продукт на сравнително богати общества ще вирее по-трудно в бедни. Нищо подобно не се наблюдава в действителност. Тази демокрация вирее изключително добре в страни, полярно отдалечени от западната култура, като Япония, Южна Корея, Тайван или Сингапур, за разлика от някои страни в Източна Европа. Тя бележи успехи в бедни страни, които при това нямат никакви традиции в държавността, като Гана и Ботсвана, и неуспехи в богати и/или стари държави, като Саудитска Арабия, Кувейт или Китай.

Нека разгледаме няколко примера за неочаквано и непредсказуемо развитие след опити за преминаване към такъв вид управление.

Либералната демокрация бива внесена в България през 1879 г. Дотогава страната дори не е съществувала, била е част от Османската абсолютна монархия. Въпреки резкия преход, това става без сътресения, и една модифицирана, както ще видим по-нататък, форма на такава демокрация се установява трайно в страната.

Опитите на различните общества за преминаване към либерална демокрация дават най-разнообразни, често неочаквани резултати.

Това е така, защото в определението на либералната демокрация, приведено по-горе, и по-специално в идеологическата му съставка, има невярно твърдение. Както знаем, всяка идеология – в това число и либералната – е вярна в най-добрия случай само частично. А нашето определение захапва малко от невярната ѝ част. Действителността в нашия случай е, че индивидите не са равностойни – както в политическо и икономическо, така и във всяко друго отношение. Те могат да бъдат равни единствено пред закона, което е привнесено отвън качество.

Когато неравностойни индивиди бъдат дарени с власт, те се разпореждат с нея с различна ефективност.

Нека си представим, че богатството в едно общество е разпределено равномерно между членовете му. Много скоро те ще постъпят по различен начин. Едни ще го употребят неразумно и ще обеднеят. Други ще станат по-богати.

Властта е също толкова ценен ресурс, колкото и парите. Ако тя бъде разпределена равномерно между неравностойни индивиди, много скоро ще се оттече от ръцете на едни и ще се концентрира в ръцете на други. Това вече няма да е демокрация. Или поне няма да е такава демокрация, каквато очакваме.

Излиза, че определението на либералната демокрация е сбъркано и такава обществена система не може да съществува. На практика обаче виждаме немалко общества, където тя е осъществена в повече или по-малко задоволителен вид. Как можем да обясним това противоречие?

Веднага трябва да изключим допускането, което изключихме и при разглеждането на обратния случай – че хората в тези общества са по-качествени. Остава да предположим, че въпросните общества са открили някакъв начин за неутрализиране на грешната предпоставка в определението и системата действа така, сякаш индивидите са равностойни.

В случая няма нужда да разбиваме врати. Начините, по които се постига това неутрализиране, са добре известни и описани в специализираната литература. Затова ще ги споменем само вкратце. Преди всичко,

демократичното общество трябва да притежава гражданска култура, т.е., поведение и правила, създаващи възможност за самоуправление.

Това на практика изисква наличие на развита средна класа, носител на тази култура. Или, казано по друг начин – наличие на гражданско общество. Не е без значение и равнището на образование: както е отбелязал още Томас Джеферсън, невежеството и свободата са несъвместими.

Ако използваме класификацията на Макс Вебер, в тази култура преобладава третия тип отношение към властта – легално-рационалния. Важна особеност на обществата, които я притежават, е способността им да се самоорганизират. Правилното функциониране на закона, на който са подчинени управляващите и управляемите, осигурява „кръговрат” на властта, нейното постоянно преразпределение, и това компенсира горния недостатък. В страните, където демокрацията е местно явление, където тя се е зародила, въпросната култура се е формирала постепенно, в продължение на много време, успоредно с развитието на демокрацията. (По сходен начин развитите страни са трупали своя капитал успоредно с икономическия си възход.) Днес виждаме резултата от този процес, но трудно можем да си представим пътя, извървян за да се стигне до него. (Тук няма да разглеждаме въпроса защо именно в тези страни се е случило това. Не за друго, а защото едва ли би могло да му се даде достоверен отговор.)

Страната, решила да стане либерална демокрация, няма нужда да я изобретява отново. Примерът и практиката на старите демокрации са пред нея. Необходимите институции и закони могат да се създадат по подобие или просто да се заимстват. В страната има обучен в чужди университети елит, способен да поеме институциите. А в краен случай могат да се ползват и чужди експерти.

Това, което липсва, е необходимата за функциониране на демокрацията гражданска култура. Заетите отвън институции ще трябва да работят сред население, чийто манталитет е коренно различен от този, за който въпросните институции са пригодени. Тези институции бързо ще се компрометират, защото в тях ще навлязат хора, избрани от същото това некомпетентно население. Образно казано, лицата, поели отговорността за прехода към либерална демокрация, ще се озоват в положението на производител, внесъл поточна линия за производство на автомобили без да разполага с квалифицирани работници за нея и без пазар за продукцията си. За разлика от капитала в аналогичния икономически случай, обаче, тази специфична култура не може да се внесе, защото е нещо, което е вътре в човека.

Красноречив пример за ролята на местната култура са страните от Латинска Америка. Конституциите на повечето от тях при създаването им са преписани от конституцията на Съединените щати. На местна почва обаче, резултатът от действието им е съвсем различен. (Историята познава случаи, когато такава култура е била внасяна – например, при колонизирането на Северна Америка, Океания, или в по-ново време – Израел. Тогава броят на колонистите е бил по-голям от този на местното население, и в новообразуваните страни тази култура е присъствала от самото начало. Но подобна практика е очевидно неприложима в огромния брой от случаите.)

Така пред въпросната страна остава само един път –

бавната и мъчителна промяна в мисленето, която ще създаде необходимата за правилно функциониране на либералната демокрация гражданска култура.

Само ще отбележим, че създаването на култура е далеч по-сложен и неподатлив на планиране процес от трупането на капитал, и опитът да се извърши целенасочено също е свързан с ограничения и насилие. Затова рискът от провал при прехода съм такава демокрация е голям. Или, както казва Честър Фин, професор от Вандербилтовия университет, „демократичната идея е устойчива, но опасности дебнат демократичната практика”.

___________________________________________________________

  • Този и следващите откъси са от книгата на Веселин Кандимиров  “Либералната демокрация и България: опит за съвместяване”. Публикува се с разрешението на автора. Цялата книга може да бъде прочетена на  блога му – kandimirov.eu
About author

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*