Фундаменталните принципи на капитализма

Фундаменталните принципи на капитализма

1 views
0

Айн Ранд

 

Полическите принципи на капитализма от типа laissez-faire са следствие и основно практическо приложение на неговите фундаментални философски принципи. Политиката не е отделна или първична цел, и не може да бъде постигната без по-широк идеологически контекст.

Политиката се основава на три други философски дисциплини: метафизика , епистемология и етика – на теорията за природата на човека и взаимотношенията на човека с битието. Само на такава основа може да бъде формулирана и реализирана в практиката последователна политическа теория

Класическите защитници на капитализма и неговите модерни апологети се оказаха неспособни или не пожелах да водят битка в негова защита там, където трябваше: в морално-философските аспекти.

Чрез изплъзването от конфликта между капитализма и алтруизма именно хората, обявили се за защитници на капитализма, са отговорни за това, че капитализмът е подложен на унищожение чрез недопускане светът да открие какво се унищожава – да не се допусне да му се даде определение пред очите на младите хора.

Политиката по необходимост е функция на ролята на разума в човешкото битие. Абстракциите обаче трябва да се превърнат в политически принципи. Не може да има съдържателна или разбираема политическа дискусия без ясното разбиране на две изключително важни понятия: “права” и “правителство».

Задължителна основа на капиталистическото общество е принципът за индивидуалните права. Ако подкрепя индивидуалните права, човек трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права

Индивидуалните права са средството за подчиняване на обществото на определен морален закон.

Всяка политическа система се основава върху определен етичен кодекс. Доминиращата етика в историята на човечеството е жертвено-колективистка. Преди капитализма индивидът винаги е подчиняван на някакъв по-висш авторитет – Бог или обществото. При всички такива системи моралът е кодекс, приложим за индивида, но не и за обществото, да не говорим за Бога.

Обществото е поставено извън моралния закон, като негово въплъщение, източник, или изключителен тълкувател – и вменяването на самопожертвователната преданост към обществения дълг е смятано за основната цел на етиката в човешкото битие.

Тъй като не съществува такова нещо като “общество”, понеже обществото е само определен брой индивиди, това на практика означава, че тези, които управляват обществото, са освободени от моралния закон; подвластни само на традиционните ритуали, те държат цялата власт и изискват сляпо подчинение

Това е вярно за всички етатистки системи, при всякакви вариации на алтруистично-колективистката етика – мистични или социални. „Божествените права на кралете” обобщават политическата теория на първите, “Vox populi, vox dei” – на вторите.

Ако обществото стои над моралния закон, то е аморално общество.

Принципът за индивидуалните права разпростира морала в социалната система – като ограничение на властта на държавата, като защита на човека от грубата сила на колектива, като подчиняване на силата на правото. Съединените щати бяха първото морално общество в историята.

Човека е цел сам по себе си, а обществото е средство за мирното, порядъчно, доброволно съжителство на индивиди

Съединените щати първи в историята застъпиха тезата, че животът на отделния човек е негов по право (което означава: като морален принцип и по природа), че правото принадлежи на отделния индивид, че обществото няма права, и че единствената морална цел на правителството е защитата на индивидуалните права.

“Право” е морален принцип. Има само едно фундаментално право: правото на човека на неговия собствен живот, правото на себепритежаване. Понятието “право” се отнася само до действие – по-конкретно, до свобода на действие. То означава свобода от физическа принуда, насилие или намеса от страна на други хора. Що се отнася до околните, правата на индивида не им налагат никакви задължения, освен едно с негативен характер: да се въздържат от нарушаване на неговите права.

Правото на живот е източник на всички права – а правото на собственост е тяхното единствено приложение. Без права на собственост никакви други права не биха били възможни.

Правото на собственост обаче е право на действие като всяко друго. То не е гаранция, че даден човек ще придобие някаква собственост, а само гаранция, че ще я притежава, ако я придобие. Правото на собственост е правото на индивида да спечели, да задържи, да използва и да се разпорежда с материални ценности.

В съответствие с двете теории в етиката, мистичната и социалната, някои хора твърдят, че правата са дар от Бога, а други – че са дар от обществото. В действителност източник на правата е човешката природа.

Нарушаването на правата на човека означава той да бъде принуден да действа противно на своята собствена преценка, или да се отнемат неговите ценности. По същество има само един начин да се постигне това – чрез използването на физическа сила. Потенциалните нарушители на правата са два: престъпниците и държавата.

Единственото валидно оправдание за съществуването на държавното управление, е да защитава правата на човека, защитавайки го от физическо насилие.

Правителството беше създадено, за да защити отделния човек от престъпниците – а Конституцията беше написана, за да защити човека от правителството

Индивидуалните права имат превес над всяка публична или обществена власт. Концепцията за индивидуалните права роди свободното общество.

Нито една колективистка тирания не смее да пороби дадена страна чрез открито конфискуване на нейните ценности – материални или морални. Това става чрез процес на вътрешен разпад, чрез въвеждане на все нови и нови права, които обезсилват автентичните права.

Това става чрез отклоняване на концепцията за правата от политическата към икономическата сфера. Такова е положението с един от най-критичните въпроси на днешния ден: политическите права срещу “икономическите права”. Въпросът е едното или другото. Едното унищожава другото. Но в действителност няма “икономически права”, няма “колективни права”, няма “права в публичен интерес”. Терминът “индивидуални права” е всичко: няма друг вид права и никой не притежава такива.

Правото на живот означава, че човек има правото да поддържа живота си посредством своя собствен труд (на всякакво стопанско ниво, толкова високо, колкото способностите му позволяват); то не означава, че другите трябва да му осигурят предметите от жизнена необходимост.

Правото на собственост означава, че човек има правото да предприема икономическите действия, необходими за придобиването на собственост, за нейното използване и за разпореждането с нея; то не означава, че другите трябва да му дадат собственост.

Правото на свобода на словото означава, че човек има правото да изразява своите идеи без опасност от потъпкване, намеса или наказателни мерки от страна на правителството. То не означава, че другите трябва да му осигурят лекционна зала, радиостанция или печатница, чрез които да изразява своите идеи.

Правата са морални принципи, които определят и защитават свободата на действие на човека, но не налагат задължения на другите хора.

Правителството е потенциално най-голямата заплаха за правата на човека: то притежава законовия монопол върху използването на физическа сила срещу законово обезоръжени жертви

Ако хората искат да живеят заедно в мирно, продуктивно, рационално общество и да осъществяват взаимноизгодни сделки помежду си, те трябва да приемат основния обществен принцип, без който нито едно морално или цивилизовано общество не би било възможно: принципа на индивидуалните права

Ако искат физическата сила да бъде отхвърлена от обществените взаимоотношения, хората се нуждаят от институция, натоварена със задачата да защитава техните права съгласно обективен набор от правила.

Това е задачата на правителството – на легитимното правителство – неговата основна задача, единственото му морално оправдание и причината, поради която хората се нуждаят от правителство. Правителството е средството за поставяне на ответното използване на физическа сила под обективен контрол – т.е. под властта на обективно формулирани закони.

Ако едно общество иска да е свободно, неговото правителство трябва да бъде контролирано.

Един частен индивид може да прави всичко, с изключение на това, което е забранено от закона; един държавен служител в служебен план не може да прави нищо, освен това, което е разрешено от закона. Това е начинът, посредством който “силата” се подчинява на “правото”. Това е американската концепция за “управление от закони, а не от хора”.

Тъй като защитата на индивидуалните права е единствената присъща за правителството цел, това е единственият присъщ предмет на законодателството: всички закони трябва да се основават на индивидуалните права и да целят тяхната защита. Всички закони трябва да са обективни (и обективно оправдани): хората трябва да са наясно още преди да предприемат определено действие какво им забранява законът (и защо), какви действия представляват престъпление, и какво наказание ще им бъде наложено, ако го извършат.

Една от най-важните и най-сложни функции на правителството – функцията на арбитър, който решава споровете между хората според обективни закони.
Престъпниците са незначително малцинство във всяко полуцивилизовано общество. Но защитата и прилагането на договорите посредством граждански съдилища е от решаваща необходимост за едно мирно общество; без подобна защита нито една цивилизация не може да се развие или съхрани.

Такава по същество е легитимната цел на правителството, а именно: да направи възможно социалното съществуване на хората, защитавайки ползите и борейки се със злините, които хората си причиняват един на друг.

Легитимните функции на правителството попадат в три основни категории, всяка от които включва въпросите за физическата сила и защитата на правата на човека: полицията – да защитава хората от престъпници; въоръжените сили – да защитават хората от чужди нашественици; съдилищата – да уреждат споровете между хората по силата на обективни закони.

Необходимостта от избор е страшен товар, отговорността за себе си буди страх, постигането на личната идентичност е социален проблем, “любовта” е всемогъщо разрешение, а политическото приложение на това решение е социализмът.

Първо философия, после политика – това е вярната последователност. Политиката е дял от философията. Политическите системи се основават на определена етична теория. Политическите цели имат смисъл и могат да бъдат постигани само в определен идеологически контекст. Партиите са само средства за постигането на тези цели.

Когато идеологията е погрешна, тогава хората имат погрешна представа за икономическата стойност на ресурсите. Това води до прахосване на ресурси или до неправилна и неефективна употреба на ресурси. Именно затова най-неефективните икономики в света бяха комунистическите икономики.

About author

Айн Ранд

АЙН РАНД (1905-1982) Алиса Розунбаум (Айн Ранд), американски философ и писател от руски произход, дъщеря на петербургски аптекар, емигрира през 1925 г. от Съветска Русия в САЩ, където е смятана за „най-влиятелния мислител на ХХ век”. „Ние, живите” е първият й роман, публикуван през 1936 г. „Изворът”(1943) я прави истински известна. В Съединените щати шедьовърът на Айн Ранд „Атлас изправи рамене” (1957) е втори по популярност след Библията. Книгите на Ранд са преведени на 16 езика и издадени в над 25-милионен тираж.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.