Либерализъм в класическата традиция

Либерализъм в класическата традиция

1 views
0

Въведение към книгата „Либерализъм”, 1929 г.

Лудвиг фон Мизес

 

1. Либерализъм

… Защитниците на либералната политика така и не успяха да постигнат всички свои цели. В останалата част от света бяха приложени само части от либералната програма, докато други, не по-малко значими, бяха или отхвърлени от самото начало, или загърбени впоследствие. Би било голямо преувеличение да се каже, че светът е минал през своята либерална ера. Либерализмът никога не бе оставен да даде плод.

Въпреки това, колкото и краткотрайно и ограничено да бе тържеството на либералните идеи, то бе достатъчно да промени облика на света. Икономическото развитие беше невероятно. Освобождаването на производителните сили на човека умножи многократно средствата за издръжка на живота. В навечерието на Първата световна война (която сама по себе си беше резултат от дълга и ожесточена борба срещу духа на либерализма, и която отключи един период на още по-враждебно отношение към принципите на либерализма), светът бе несравнимо по-гъсто населен, отколкото от когато и да било преди това, и всеки негов жител можеше да живее несравнимо по-добре, отколкото който и да е негов предшественик в по-ранни векове. Благоденствието, създадено от либерализма, значително намали детската смъртност, която в предишни епохи беше безмилостен бич за човечеството, а в резултат от подобрените жизнени условия се удължи и средната продължителност на човешкия живот.

…Ала събитията се развиха в неблагоприятна посока. Още през XIX век се бяха появили силни и ожесточени противници на либерализма, които успяха да унищожат голяма част от постигнатото от либералите. Днес светът не иска и да чува за либерализъм. Извън Англия терминът „либерализъм” беше безцеремонно забранен. В Англия, разбира се, все още има „либерали”, но повечето от тях само се наричат такива. Всъщност те са по-скоро умерени социалисти. Днес навсякъде политическата власт е в ръцете на анти-либерално настроени партии. Програмата на анти-либерализма развихри силите, които доведоха до Първата световна война, и заради квоти на вноса и износа, тарифи, миграционни бариери и други подобни ограничителни мерки, докара страните в света до състояние на взаимна изолация и враждебност. Във всяка отделна страна това създаде благоприятна почва за социалистически експерименти, чийто резултат беше намаляване на продуктивността на труда и съпътстващото го увеличаване на мизерията и бедността. Който не си затваря съзнателно очите пред тези факти, ще различи навсякъде признаците на наближаваща катастрофа в световната икономика.

…Либерализмът не е завършена доктрина или неизменна догма. Напротив, той представлява приложението на постиженията на науката в обществения живот на човека. И както икономиката, социологията и философията не са спрели да се развиват от времето на Дейвид Хюм, Адам Смит, Давид Рикардо, Джеръми Бентам и Вилхелм фон Хумболд, така и доктрината на либерализма днес е по-различна от онова, което е била по тяхното време, при все че основните принципи са останали непроменени. От много години насам никой не се е заел да представи ясна и кратка формулировка на основния смисъл на тази доктрина. Това може да служи за оправдание на настоящия опит да бъде предложено точно това.

2. Материално благосъстояние

Либерализмът е доктрина, изцяло насочена към поведението на хората в нашия свят. В крайна сметка той няма никаква друга цел, освен увеличаване на благоденствието във външната, материалната страна на живота им, и не се занимава пряко с техните вътрешни духовни и метафизични потребности. Той не обещава на хората щастие и душевен покой, а само максималното възможно постигане на всички онези желания, които могат да бъдат удовлетворени с неща от заобикалящия ни свят.

Либерализмът често е бил критикуван заради чисто външното си и материалистично отношение към онова, което е земно и преходно. Животът на човека, повтарят противниците му, не се състои в ядене и пиене. Той има много по-възвишени и по-значими потребности от храната и питието, от покрива и облеклото. Дори най-големите земни богатства не могат да дадат на човека щастие; притежателят им чувства душата си неудовлетворена и празна. Най-сериозната слабост на либерализма е, че той няма какво да предложи на по-дълбоките и по-благородни копнежи…. Либерализмът има за цел да създаде само външните необходими условия за развитието на вътрешния живот. И няма никакво съмнение, че относително по-заможният човек на двайсети век може по-лесно да задоволи духовните си нужди, отколкото, да речем, някой, живял през десети век, който не е имал и миг покой от тревогите си как да свърже двата края, за да оцелее, или как да избегне опасностите, с които враговете му го заплашват отвсякъде.

Вярно е, че на онези, които подобно на много последователи на азиатски и средновековни християнски секти, приемат доктрината за пълния аскетизъм и смятат за идеал на човешкия живот бедността и освободеността от желания, присъща на птиците в гората и на рибите в морето, няма как да възразим на упреците им към либерализма, задето имал материалистични амбиции. Можем единствено да ги помолим да ни оставят да следваме необезпокоявани своя път така, както ние не им пречим да стигнат до небето по своя собствен начин.

3. Рационализъм

Обикновено упрекват либерализма, че е рационалистичен. Той искал да регулира всичко по законите на разума и затова не отчитал, че в човешките дела съществува и трябва да бъде отделено пространство за чувствата и за ирационалността изобщо. С една дума, за всичко онова, което не се подчинява на разума.

Но либерализмът по никакъв начин не е сляп за факта, че хората понякога действат неразумно. Ако хората винаги се вслушваха само в гласа на разума си, не би било необходимо да ги караме да следват разума. Либерализмът не казва, че хората винаги действат интелигентно, но че в името на собствения си правилно разбран интерес трябва винаги да постъпват благоразумно. Точно това е и същността на либерализма: той иска към областта на социалната политика да се подхожда също с толкова разум, колкото хората несъмнено са готови да проявят към други области на човешката дейност.

…Но колкото и възвишена да е сферата, в която се разискват политическите и социални въпроси, те все пак се отнасят до реалности, подлежащи на човешки контрол, и следователно трябва да бъдат разглеждани според каноните на човешкото мислене. Както по тези въпроси, така и в останалите ни светски дела, всякакъв мистицизъм може само да навреди. … Проблемите на социалната политика са проблеми на социалната технология и тяхното разрешение трябва да се търси по същия начин и със същите средства, с които разполагаме при разрешаването на други технически проблеми: чрез рационален анализ и чрез безпристрастен оглед на съществуващите условия. Човек дължи именно на разума си всичко онова, което е, и което го издига над животните. Защо да се отказва от използването на разума си само в сферата на социалната политика, а да се доверява на трудно обясними и неизбистрени чувства и импулси?

4. Целта на либерализма

Широко разпространено е мнението, че либерализмът се различава от други политически движения по това, че поставя интересите на част от обществото – имотните класи, капиталистите, предприемачите – над интересите на други класи. Това твърдение е напълно погрешно. Либерализмът винаги е целял доброто на цялото общество, а не само на избрани групи. Именно това са искали да изразят английските утилитаристи – макар и не много умело – с прочутата си формулировка “максимално щастие за максимален брой хора”. Историческият либерализъм е първото политическо движение, което се е стремило към благоденствие за всички, а не само за специални групи.

…Съвсем друго нещо са онези критици на либерализма, които го обвиняват в желание не да повишава благосъстоянието на цялото общество, а да опазва само специалните интереси на определени класи. Такива критици са не само несправедливи, но и невежи. Избирайки този начин на нападение, те демонстрират, че вътрешно осъзнават слабостта на аргументите си. И грабват стрелите с отровни върхове, защото нямат надежда за успех с други средства.

Ако един лекар показва на пациента, който иска да яде вредна за здравето му храна, колко опасно е неговото желание, едва ли някой ще бъде толкова глупав да каже: ”Докторът всъщност не го е грижа за здравето на пациента; който му желае доброто, трябва да го остави да се наслади на тази вкусна храна”. Всички ще разберат, че лекарят съветва пациента да се въздържи от удоволствието да консумира вредната за здравето му храна. Но щом нещата засягат социалната политика, хората са склонни да мислят по друг начин. Когато либералът съветва да не се приемат някои популярни мерки, защото предвижда, че те ще имат вредни последици за хората, той е осъден като враг на народа. Похвали получава демагогът, който без да мисли за вредата, която ще произлезе от това, препоръчва нещо, което му изглежда изгодно в момента….Демагозите  се противопоставят на либералите, които призовават за временни и привидни жертви, а после ги обвиняват, че били твърдоглави врагове на народа, като представят сами себе си за приятели на цялото човечество. Демагозите знаят много добре как да стигнат до сърцата на своите слушатели и да ги развълнуват до сълзи с живи описания на мизерията и нищетата, в които обикновените хора щели да изпаднат, за да спечелят подкрепа за мерките, които предлагат.

…Фактът, че на света има нищета и мизерия, не е аргумент срещу либерализма, както е готов да повярва в своето невежество читателят на масови вестници. Либерализмът се стреми да ликвидира именно нищетата и мизерията на хората и смята, че предлага най-подходящите средства за постигане и на двете цели. А ако някой мисли, че знае по-добро или дори по-различно средство за постигане на тази цел, нека да даде доказателство за това. Голословното твърдение, че либералите нямат за цел добруването на всички членове на обществото, а само на определени групи от него, по никакъв начин не може да мине за такова доказателство.

Дори и ако светът днес следваше либералната политика, съществуването на нищета и мизерия не може да се използва като критика към либерализма. Винаги ще остане отворен въпросът, дали няма да има още повече нищета и мизерия, ако преобладаващата политика на света беше друга.

5. Либерализъм и капитализъм

Общество, в което са приложени принципите на либерализма, се определя обикновено като капиталистическо общество. Тъй като икономическата политика на либерализма досега е бивала само отчасти реализирана в практиката, състоянието на сегашния свят може да ни даде само една несъвършена представа за смисъла и възможните постижения на зрелия капитализъм.

Въпреки това с основание можем да наречем нашата епоха „епоха на капитализма”, защото цялото богатство на нашето време се дължи на капиталистическите институции. Именно благодарение на онези либерални идеи, които все още са запазили жизнеността си в нашето общество, благодарение на онова, което все още е останало живо от капиталистическата система, голямото мнозинство от нашите съвременници се радват на стандарт на живот, далеч по-висок от онзи, който само преди няколко десетилетия са можели да си позволят единствено богатите и особено привилегированите.

Естествено, в обичайната реторика на демагозите тези факти са представени по съвсем друг начин. Който ги слуша, ще си помисли, че целият напредък в усъвършенстването на производството облагодетелствува едно привилегировано малцинство, а масите затъват все по-дълбоко в нищета и мизерия. Достатъчно е, разбира се, да се замислим само за момент, за да прозрем, че плодовете на усъвършенстването на методите за производство и на индустриалния напредък и обновление са допринесли за по-висока степен на удовлетворяване на потребностите на по-големи маси хора. Независимо от това, в резултат от неспирната пропаганда на анти-либералните партии, които изопачават фактите точно с обратен знак, нашите съвременници започват все повече да свързват идеите на либерализма и капитализма с образа на един свят, затъващ все по-дълбоко в страдания и бедност. Сигурно е обаче, че колкото и пропагандна критика да се отправя към понятията „либерален” и „либерализъм”, цялата демагогия няма да е в състояние да прикачи към тях негативните етикети, които им е подготвила. В крайна сметка не е възможно да се пренебрегне напълно факта, че въпреки усилията на анти-либералната пропаганда, тези две думи са знакови за онова, което усеща всеки нормален човек, когато чуе думата „свобода”. Ето защо анти-либералната пропаганда доста често избягва да споменава думата „либерализъм”, за да свързват хората изопачените й критики към либералната система с понятието „капитализъм”. …Вместо да споменава капитализма във връзка със забележителното подобряване на стандарта на живот на човешките маси, анти-либералната пропаганда приписва на капитализма само онези явления, чиято поява стана възможна единствено заради ограниченията, наложени върху либерализма. Започва се от твърдението, че либералните принципи целят да защитят интересите на капиталистите и предприемачите за сметка на интересите на останалата част от населението, както и че либерализмът е политика, която облагодетелства само богатите за сметка на бедните; след това слушателите на всичко това гледат как някои предприемачи и капиталисти въвеждат защитни тарифи при определени обстоятелства, а други – производителите на оръжия – подкрепят политиката на „национална готовност”, и оттам изведнъж скачат без основание към заключението, че това трябва да е „капиталистическа” политика.

В действителност обаче, нещата стоят съвсем различно. Либерализмът не е политика, която защитава интересите на някаква определена група, а политика в интерес на цялото човечество. Ето защо е крайно погрешно да се твърди, че предприемачите и капиталистите преследват каквито и да е специални интереси, когато поддържат либерализма. Съдействието им за осъществяването на програмата на либерализма им носи точно толкова облаги, колкото на всеки друг. В отделни случаи е възможно някои индустриалци или капиталисти да прокарват специални собствени интереси зад прикритието на програмата на либерализма. Но винаги ще имат някакво противодействие от други индустриалци и капиталисти с други техни специални интереси.

Работата е там, че идеологията, при която е възможно да има протекционистични тарифи, не е създадена нито от „заинтересованите страни”, нито от подкупените от тях, а от идеолозите, които дават на света идеите, определящи курса на развитие на човешките взаимоотношения. В нашата епоха, в която преобладават анти-либералните идеи, почти всички хора споделят тези идеи. Така е било и преди 100 годни, когато пък повечето хора са разсъждавали според преобладаващата тогава либерална идеология. Днес много индустриалци искат да има протекционистки мита, и това е проява на антилиберализъм. Такава политика няма нищо общо с либерализма.

… Ала дълбоките причини за противопоставянето на либерализма не могат да бъдат открити, ако се уповаваме само на метода на разума. Това противопоставяне не е плод на здравомислие, а на патологично психическо състояние, породено от ненавист и от едно неврастенично състояние, което би могло да се нарече „комплекс на Фурие” по името на френския социалист от онова време. Ненавистта се появява тогава, когато някой толкова мрази другиго заради по-благоприятните обстоятелства на живота му, че е готов сам да понесе тежки загуби, стига да напакости на омразния човек. Много от онези, които нападат с критики капитализма, отлично знаят, че при всяка друга икономическа система те самите ще са в по-неизгодно положение. Въпреки това и с ясното съзнание за този факт те настояват за реформи, които да наложат социализъм, защото се надяват, че богатите, на които те завиждат, също ще страдат.

При комплекса на Фурие става дума за сериозно заболяване на нервната система, за невроза, с която трябва да се занимават лекарите-психолози, а не законодателите. Това болестно състояние обаче не може да бъде пренебрегнато, когато разглеждаме проблемите на модерното общество. Най-много един човек на един милион души успява да осъществи амбициите на своя живот. Плодовете на нечий труд, дори ако човекът е любимец на съдбата, никога не могат да настигнат химерите на въображението, които младостта му е позволила да вижда в мечтите си. Плановете и желанията се разбиват в хиляди пречки и силите на човека никога не стигат да го доведат дотам, където преди него е стигнало желанието му. Провалът на надеждите, осуетяването на плановете, собственият недостиг на потенциал да се справи със задачите, които сам си е поставил, причиняват на индивида най-дълбоката болка, която той преживява по жизнения си път. Те всъщност са споделената от всички човешка орис.

Който приема живота такъв, какъвто е, и не се плаши от предизвикателствата му, няма потребност да търси убежище за прекършената си самоувереност в утехата на някоя „спасителна лъжа”. Ако успехът, за който е копнял, не идва, ако прищевките на съдбата разрушат за един миг съграденото с дългогодишен упорит труд, тогава човек просто умножава усилията си. Само тогава ще може да гледа нещастието право в очите, без да се отчайва.

…Истината е, че марксизмът, когато му се наложи да излезе от полето на надутата диалектическа реторика, съчетана с осмиване и обругаване на опонентите му, за да формулира няколко немощни мисли, свързани с проблема по същество, не може никога да предложи нещо по-различно от онова, което твърди „утопистът” Фурие. Освен това марксизмът не е способен да изгради представа за социалистическото общество, без да се позове на две от постановките на Фурие, които противоречат на целия практически човешки опит и здрав разум. От една страна се твърди, че материалната основа на производството, която вече съществува в природата, без да има нужда от някакви продуктивни усилия от страна на човека, е на наше разположение и то в такова изобилие, че не е необходимо да се подхожда пестеливо към нея. На това базира марксизмът увереността си в „практически неограниченото увеличаване на производството”. От друга страна се приема, че в едно социалистическо общество трудът ще се превърне „от бреме в удоволствие”, дори ще стане „главната потребност на живота”. Там, където благата са в изобилие, а трудът е удоволствие, без съмнение лесно се основава „страната на изобилието”1.

Марксизмът смята, че от висотата на своя „научен социализъм” има право да гледа с пренебрежение на романтизма и романтиците. Но в действителност неговите методи не са по-различни от техните. Вместо да насочи усилия към премахване на пречките пред осъществяването на желанията си, тази идеология също предпочита да остави всички трудности да избледнеят и се изпарят сред мъглата на въображението.

В живота на невротиците „спасителната лъжа” има двойна функция. Тя не само носи утеха, но съдържа и обещание за бъдещ успех. В случай че се провалят в обществото, което е единственият предмет на нашия интерес в този текст, утеха им дава убеждението, че неспособността им да постигнат високите цели, които са преследвали, не се дължи на лични недостатъци, а на несъвършения социален ред.

Точно както набожният християнин може по-лесно да понесе злощастията, сполетели го на земята, защото се надява да продължи личното си съществуване в един друг, по-добър свят, където първите на този свят, ще бъдат там последни, а последните тук – първи там, така и за модерния човек социализмът се превърна в еликсир срещу земните неволи. Само че докато вярата в безсмъртието, във възнагражденията на отвъдния живот и във възкресението, са представлявали стимул за добродетелно поведение в този живот, въздействието на обещанията на социалистите е съвсем различно. То изисква като дълг единствено да се оказва подкрепа на партията на социализма, но същевременно поражда очаквания и предявява изисквания.

…Няма как всеки, страдащ от „комплекса на Фурие”, да бъде пратен на лекар за лечение с психоанализа: броят на страдащите от него е твърде голям. При това положение няма друго средство, освен пациентът да се лекува сам. Като опознае по-добре себе си, той трябва да се научи да приема това, което животът му поднася, без да търси изкупителна жертва, върху която да хвърли вината. Освен това трябва да положи усилия да разбере и основните закони на сътрудничеството между хората в едно общество.

Превод: Мариана Мелнишка

1. Митична страна от средновековната литература, изобразена и от Питер Бройгел Стари в платното му „Градината на земните радости”, и наричана Шларафенланд на немски, а на френски и английски – Кокейн. Б.пр.

About author

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*