Алтернатива на устойчивото развитие

Алтернатива на устойчивото развитие

1 views
0

Нено Димов

Една от най-важните особености на нашето съвремие е изострянето и сложното преплитане на глобалните проблеми, които имат многообразни социално-икономически, демографски, и екологични измерения, но засягат най-вече отношенията между природата и обществото. Става очевидно, че не можем да си позволим да използваме енергията,горските, земните, растителните и животинските ресурси, да регулираме нарастването на градовете и да произвеждаме промишлена продукция така, както сме го правили преди.

Задълбочаването на глобалните проблеми, както и една или друга насока на усилията за решаването им води до значителни промени в количествените и качествените характеристики на целия комплекс от планетарни, регионални и локални социално-икономически параметри на общественото развитие. Поради това са необходими не само обединените усилия на всички държави, но и промяна в нагласите и моделите на поведение на правителствата, бизнеса, групите и индивидите, комбинирана с развитие нанауката и нов начин на приложение на технологиите. Необходима е и обща методологическа основа, чрез която да се балансират приоритетите в развитието на съвременната цивилизация. Тази необходимост предизвиква появата на концепцията за устойчиво развитие.

Устойчивото развитие е сравнително нова концепция, формирала се през 80-те и утвърдила се през 90-те години на миналия век. Корените й са в края на 60-те и началото на 70-те години, когато започват да се мисли за границите, които природната среда поставя на човешката дейност, макар че нейни аналози могат да се открият и в по-далечното минало на прединдустриалната епоха. Някои индиански племена например са преценявали всяко свое по-важно решение и действие от гледна точка на въздействието му
върху седем следващи поколения. Това, което я превръща в действително нова концепция, е нейното глобалнозначение, съчетаването на различни цели, принципи и механизми за
реализация по един цялостен начин.

Същност и основни характеристики на устойчивото развитие

Най-популярната дефиниция на устойчивото развитие е формулирана в доклада на Световната комисия по околна среда и развитие „Нашето общо бъдеще“ (известен като
доклад „Брунтланд“): устойчиво е развитието, „което удовлетворява нуждите на настоящето, без да подлага на риск способността на бъдещите поколения да задоволяват своите нужди“. Централната идея тук е съобразяването на задоволяването на човешките потребности с ограничеността на ресурсите, както и равнопоставеността между сегашното и бъдещите поколения.

Тъй като тази дефиниция е твърде обща, появяват се и редица други определения,насочени към конкретизиране на понятието в различни аспекти. Те до голяма степен отразяват и еволюцията на самата концепция, а именно: „процес на промяна, в който експлоатацията на ресурсите, насоките на инвестициите, ориентацията на технологичното развитие и институционалната промяна са във взаимна хармония и подобряват както сегашния, така и бъдещия потенциал за задоволяване на човешките потребности и желания“. Популярно е определението „устойчиво е това развитие, което гарантира постоянен растеж на качеството на живота и усъвършенстване на личността“.

Същностните характеристики на устойчивото развитие, които се съдържат в явен или неявен вид в неговите дефиниции и принципи, могат да бъдат обобщени така:

Първо. Цялостен, комплексен поглед към проблемите и всеобхватност; разумно използване на ресурсите и средата, постигане на баланс между естествената и изкуствената среда за осигуряване на възможностите за развитие на човечеството и индивидите.

Второ. Отговорност пред бъдещето, дългосрочно ориентиран стратегически подход към развитието.

Трето. Постигане на баланс между икономическите, социалните и екологичнитеизмерения, равнопоставеност на целите в трите области и интегриране на съответните
политики.

Четвърто. Постигане на ресурсосъхраняващ управляван растеж; равновесие между използване и опазване при възобновимите ресурси, минимално използване на
невъзобновимите ресурси, съобразяване с асимилационната способност на средата за поемане на отпадъци и емисии.

Пето. Равенство и справедливост при достъпа до генериращите благополучие ресурси и при разпределението на ползите и разходите, в т.ч. и чрез отчитане на външните
ефекти.

Шесто. Обединяване на усилията, партньорство, споделена отговорност между различни институции и групи и на различни равнища (от местно до глобално), широко
участие на всички заинтересовани както при определянето на принципите на политиката и необходимите действия, така и при тяхното реализиране.

Седмо. Необходимост от цялостна промяна на обществото, на установените модели на поведение, стопанска дейност, потребление и управление.

Тези основополагащи идеи звучат много привлекателно, но съвсем не са толкова ясни и непротиворечиви, колкото изглежда на пръв поглед. Например, изискването за „цялостен, комплексен поглед” към проблемите на взаимоотношението между общество и природа се натъква на сериозни възражения, почерпени от историята на човешкото познание: всеки намерен отговор на даден въпрос е в основата на поредица следващи въпроси, т.е. хоризонтът на „всеобхватността” непрекъснато се измества някъде напред.

Освен това, идеята за „отговорност пред бъдещето” предпоставя нашата способност да имаме точно познание за това бъдеще. Въпреки целия напредък на различните области на прогностиката, ние не сме в състояние да създадем такова познание. Единственото,което днес можем, е да предполагаме – с различна степен на вероятност – как ще изглежда бъдещето. Нещо повече, съществуват безкрайно много фактори, които влияят на бъдещето – една част от тях ние въобще не познаваме, на други не можем да влияем. Това означава, че и отговорността е само предполагаема, което от своя страна може да породи парадокса,че предполаганото днес „добро за бъдещето”, утре може да се окаже несъществено илидори вредно.

По-нататък предложенията да се установи баланс или да се осигури „ресурсосъхраняващ управляван растеж” често ни отвеждат в задънената улица на администрирането, на упованието на задължителни инструменти, на принудата. Този подход има редица странични ефекти и като цяло е неефективен. Алтернативата е да се търси вариант на пазарно регулиране по принципа на търсенето и предлагането, но както ще видим по-нататък, това е сложна задача.

Призивът за „равенство и справедливост при достъпа до генериращите благополучие ресурси” е благороден, но, както е известно, тези основополагащи ценности се намират в сложни взаимоотношения. Равенството и справедливостта не се намират в идеална хармония, а понякога влизат в пряко противоречие. Освен това възниква въпросът кой дефинира конкретните параметри на равенството и справедливостта.

Ключовият принцип за партньорство и „споделена отговорност” между различни институции и групи и на различни равнища (от местно до глобално) е може би едно от най-уязвимите места на популярните версии на концепцията за устойчивото развитие.Проблемът е в това, че тази формулировка много често на практика води до липса на отговорност. Няма как да избегнем обстоятелството, че „истинската” отговорност е винаги индивидуална или поне достатъчно конкретизирана.

Накрая, трудно може да се оспори главната цел на устойчивото развитие – по-качественото задоволяването на човешки потребности и стремежи. В същото време не можем да се абстрахираме от трудностите, свързани с идентифицирането на тези потребности и стремежи. Тук възникват множество въпроси, като: „Кой ще се ангажира с конкретното идентифициране на потребностите и интересите?”, „Кой ще се нагърби със задоволяването им?”, „Кои потребности ще са приоритетни и кой ще решава това?”, „Кои интереси ще са приемливи и кои не?” и още много, много подобни. Добра, макар и хумористична илюстрация на проблема ни дават гледните точки на дон Кихот и Санчо Панса от популярната реклама – докато свободата е всичко за първия, то „саламът” я измества изцяло за втория.

Един от основните недостатъци на наложилото се разбиране за „политиката за устойчиво развитие” е, че в нея се влага рестриктивен дух, тя имплицитно се свързва с все по-голямо ограничаване на свободата на индивида. Това – в определен смисъл – е изгодно за властимащите – при ограничена свобода се управлява по-лесно, поне в краткосрочен план. За съжаление, подобен подход е приемлив и за много по-широк кръг хора – тези, които не искат да носят отговорност за живота си и за собственото си щастие.

 Настъплението на агресивния енвиронментализъм

 

Днес за околната среда и нейното опазване се води емоционална, на моменти ирационална и до известна степен некоректна (и от политическа и от научна гледна точка) дискусия. В основата й е „глобалното затопляне”, но по същество споровете обхващат целия спектър от теми, включени в идеята за устойчивото развитие. Често обаче се прикрива друго противоречие – съвременният конфликт за свободата на човека. В края на XX и началото на XXI век вече не социализмът е най-голямата заплаха за свободата,
демокрацията, пазарната икономика и просперитета. Част от заплахите идват от политизирането на темата за опазване на околната среда (вероятно добронамерено в началото, както във всички подобни утопични идеологии). Днешният енвиронментализъм(който има твърде далечни връзки с природата, е една от реалните алтернативи на възгледите, отстояващи свободата на човека. Корените на това явление могат да бъдат открити назад в историята. Още Русо твърди, че човек в естественото си състояние е добър
по душа, но цивилизацията е довела до неговото нравствено падение. В съвременен вариант това е изречено от Морис Стронг, зам.-генерален секретар на ООН, чиято знаменателна фраза гласи: „Няма ли поне малка надежда индустриалната цивилизация да рухне? Не е ли наш дълг да направим това?”

Енвиронменталистите претендират за научност на твърденията си, но на практика отказват да виждат света, природата и човека, такива каквито са. Отхвърлят естественото еволюционно развитие и абсолютизират днешното моментно състояние на природата и света, като го превръщат в „абсолютна” норма и приемат всяка промяна като реална (и дори фатална) заплаха. Цялата история на нашата планета (а и не само на нашата) е непрекъснат процес на промени. Формата и състоянието на сушата, водите, флората и фауната, развитието на атмосферата и пр. не са постоянни, а динамични и това не може да бъде променено единствено по силата на човешкото желание.

Влияние за промяната оказват вътрешни и външни (като Слънцето) фактори. Човекът несъмнено е един от
значимите вътрешни фактори (макар и само за последните няколко хиляди години). За енвиронменталистите обаче, той – човекът – придобива статута на външен, т.е. „извънземен” фактор. Ако пренесем в минало време критериите, по които те съдят днес, ще се окаже, че човекът е виновен за една перманентна екологична катастрофа – промяната на флората и фауната към култивирани земеделски култури, промяна на климата чрез изкуственото напояване или изсичане на горите и разширяване на пустините и пр. Всъщност покритата с гори Европа е придобила днешния си ландшафен вид не през последните 100 години, а за повече от 2 хилядолетия. Замяната на дивата природа с цивилизована среда, която според критериите на енвиронменталистите трябва да е глобална и непоправима екологична катастрофа, по същество представлява доста приемлива алтернатива. Прониквайки дълбоко в същността на мислене на енвиронменталистите ще открием, че това по същество е антихуманна теория, според която основна причина за съществуването на световните проблеми е самото разпространение на homo sapiens. Именно поради това те поставят човека като външен фактор. „Има човек — има проблем, няма човек — няма проблем”, приписваната на Сталин фраза, днес звучи още по-зловещо – има хора – има проблем, няма хора – няма проблем. Спасяването на човечеството – основния енвиронменталистки лозунг – по тази максима ще се постигне с … премахването му от лицето на Земята.

Парадокс е, например, че споровете, които предизвикват част от природозащитниците, не са в защита на първичната природа, а на един историческипродукт на човешката дейност. Пренебрегва се и факта, че с дейността си човек е променил характера на природата, като с това е създал неблагориятни условия за едни растителни и животински видове, но в замяна на това е благоприятствал появата и развитието на други. И още, че самата природа непрекъснато еволюира, като в този процес създава условия, неблагоприятни за едни видове и благоприятни за други и това е било така винаги (далеч преди появата на човека). Истината е, че не съществува някакво предварително зададено състояние на света, което да е най-добро, оптимално или съвършено и към което трябва да се стремим или да запазим на всяка цена.

Още една характерна черта на енвиронменталистката позиция е абстрахирането от фактите и „забравянето” на несбъднатите катастрофични прогнози. Проф. Ерлих, виден техен представител, казва през 1970 г., че „ако играех хазарт, бих заложил на това, че през 2000 г. Англия вече няма да съществува”. Пак по това време той предрича, че още през 70-те години на XX век ще настъпи глад в световен мащаб и ще умрат милиони хора. Днес провалът на твърденията му е очевиден, но проф. Ерлих продължава да захранва енвиронменталистите със злокобни перспективи пред човечеството.

Идеята на енвиронменталистите, както и някои предхождащи я идеологии, е утопична и неосъществима. Опитът за налагането й не се различава съществено от другите утопични идеи – с ограничаване на свободата и даване на властта на избран, знаещ и можещ елит, който да се грижи за добруването на преобладаващото мнозинство.

В интернет пространството широко се разпространи клип озаглавен „12 годишно момиче накара цял свят да замълчи за 6 мин.”. В него дете от Ванкувър прави забележително изказване пред конференция на ООН по околна среда и развитие, което буди размисли. За него ще намерите мнения от „Нищо не се е променило – хората се манипулират все така лесно, както преди 50 години, а и от избраната музика за фон настръхнах – не желая да ми промиват мозъка толкова елементарно” и „Аз бих се замислила първо дали е истина или
вече така е прието да се приема” до „Без значение дали е промиване или не, това, което каза това момиче все пак е истина и си заслужава да се замислим” и „Не знам за вас, но мен тръпки ме побиха от това което каза това дете … само на 12 години, а толкова много истини да каже…уникално е”. Това е нормалната поляризация по един наболял проблем.

Такива послания могат да се видят често. Остава открит въпросът, защо рядко се дава думата на привържениците на противоположната теза, защитаващи възгледите за свободата например. Възможни са два варианта – или тази тема няма защитници и вече никой не се интересува от нея, или е наложено манипулативно вето. И интуитивният, и логичният отговор са на страната на второто предположение.

Речта на това дете, която сама по себе си е забележителна, включително с претенцията да говори от името на цяло поколение, е „обработена” в клип с подобаваща музика и кадри, които имат еднопосочна цел. На хората живели при фашизма и комунизма това е добре познат метод на манипулация. За разлика от комунизма, който обещаваше светло бъдеще, пред олтара на което всякакви жертви бяха оправдани, еволюиралата днес разновидност използва заплахата – създава чувство за несигурност, предчувствие за внезапна, неочаквана и голяма катастрофа. В такава атмосфера трябва да се действа незабавно, пренебрегвайки
„тромавите” демократични процедури, обществената осведоменост и дебат, без оглед на алтернативни варианти, разходи.

Историята на енвиронментализна започва с качеството на водите в реките и езерата,
и със смога в промишлените райони. Продължи с изчерпването на ресурсите,пренаселването, пестицидите и химикалите, киселите дъждове, озоновата дупка,парниковия ефект. Когато хората стигаха до решаването на някои от тези проблеми по естествен начин, те бяха услужливо забравяни от проповедниците им. Това е основен способ на популизма, който е често използван инструмент от енвиронменталистите.

Характерна черта на популизма е отказът да се взимат под внимание алтернативите и да се отхвърля факта, че всяко „нещо” коства „нещо”. Това е червена нишка, която може да се проследи във всяка декларация, искане или действие на „зелените” като цяло и особено на
енвиронменталистите в частност.

Идеята за устойчивото развитие крие в себе си една потенциална заплаха – да се изроди или да бъде използвана за целите на популистки идеологии, да прокламира своеобразна „екологична диктатура”. В този смисъл не бива да се забравя, че поне част от проблемите, върху които акцентира концепцията за устойчивото развитие, са свързани не само с околната среда, а и със социалните отношения, с властовите зависимости, предполагащи някакво отнемане на свобода.

About author

Нено Димов

Магистър по математика от СУ “Св. Климент Охридски” от 1991 г. Доктор по физика на БАН от 1997 г. Член на работната група на UN/ECE по емисионни инвентаризации. Главен секретар на МОСВ (1997-1999), заместник министър на околната среда и водите (1997-2001), член на УС на Европейската агенция по околна среда (1997-2002), член на преговорния екип за членство на България в Европейския Съюз, народен представител от ДСБ (2005-2009). От 1996 г. развива собствен бизнес. От ноември 2014 г. е председател на УС на Института за дясна политика. През юни 2016 е избран за председател на българската секция на Световната лига за свобода и демокрация.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.