Аз-ът в глаголицата, кирилицата и старобългарските рунични знаци

Аз-ът в глаголицата, кирилицата и старобългарските рунични знаци

1 views
1

Знанието е пътеводител на душата и нищо не може да бъде достигнато, докато превръзката на невежеството ни пречи да познаем истината

Тони Тонев

Съвременният човек все повече се обръща назад във времето. От любопитство или воден от жаждата за знание, той се стреми да научи повече за себе си, за предците си, за народа и етноса, от който произлиза. Така всеки път, когато и аз се докосна до информация и знание, свързано със сакралната част от нашата история, изпитвам огромно удоволствие и удовлетвореност, която искам да споделя с вас.

Паметта на един народ е съхранила много светли личности, важни и значими в различни периоди от историята, допринесли за съхраняването и духовното и творческо извисяване на Българите. И даже когато този народ е в незавидно и тежко състояние, ражда своите най-достойни личности, които будят народа за познание и просветеност и задават стратегии напред във времето.

Благословената българска памет е тази, която кара народът ни да се изправя, вдъхновява и въодушевява от своите учители и будители.

Да се смири и поклони от душа и сърце, и да изрича молитви за честност, правда, равенство и братство.

Има светли и свети личности,чийто имена просто няма как да бъдат забравени. С техния колосален принос те са се превърнали в наши духовни водачи и небесни закрилници, в народни будители и светци. И така, нека навлезем непринудено в темата, като в началото я разгледаме от гледна точка на семиотиката. Семиотиката е научна дисциплина, която изучава знаците както поотделно, така и групирани в знакови системи. Тя включва изучаването на това как се създава значението на един знак и как той да бъде разбиран. Смятам, че глаголицата, кирилицата и още по-старите български руни, са красноречив пример за точно такива знакови системи, претърпели развитие във времето.

Примитивните племена общували с гримаси, движения и нечленоразделна реч. Като необходимост от по-добра комуникация и запазване на паметта, на даден етап от общуването между хората възниква писмеността. Тя определя степента на развитие на тяхната култура. Културата е духовната същина на материалната цивилизация. Тя е поддържана от творческия импулс, който подтиква хората да се стремят да превъзмогнат забравата и тесните рамки на биологичната смърт. Затова писмеността е сигурен индикатор за приливите и отливите в цялата история на човечеството. По нейното развитие (или израждане) може да се следи дали цивилизацията се движи по възходящо към културен възход, или деградира във варварство.

Класическите фази в развитието на писмеността са мнемоническа, пиктографска, идеографска, фонетична…, като азбуките се явяват на прехода между последните две. По-древни и примитивни са съгласните азбуки, при които липсват букви за гласните звуци.Такива са Финикийската, Хонобългарската Рабошница и Турската Рабошница. Когато азбуката изобразява всички звуци, тя се нарича Гласно-Съгласна. Такива са Глаголицата, Кирилицата, Гръцката азбука и Латиницата.

Счита се, че финикийската азбука е началото на всички буквени азбуки. Но съставена само от съгласни, тя е неприложима за българския език. В плен на предишни политически, идеологически и етнически доктрини,

мнозина филолози до ден днешен твърдят, че Кирилицата била “гръцката азбука, пригодена за запис на славянската реч”.

Това твърдение не е произволно, а тенденциозно и погрешно в основата си. Гръцката архаична азбука не е оригинална, а е заимствана изцяло от финикийската, като са добавени само 4 гърлени и 2 полугласни знака. Така се получава 4,3 % разлика между двете. Това станало около 900 г. пр. Хр. Пет века по-късно гърците обърнали писането от писане наляво в писане надясно, обърнали се и знаците. Така се създала гръцката класическа азбука, в която разликите от финикийската станали 12,5 %. В VI век пр. Хр. римляните взели 21 букви от нея и се появила латиницата. След 25 века самостоятелно развитие тя има 9 различни буквознака или 34,6 % разлика спрямо съвременната гръцка. А глаголицата има още отначало 18 собствени знака – 43% разлика спрямо гръко-финикийската. Затова не може да се каже, че е “гръцка” или че някога е била такава. Много “по-гръцка” е латинската, а самата гpъцкa е 10 пъти “по-финикийска”.

През 1992 г. в Лондонския университет Екатерина Димитрова изнася лекция за

поразителното подобие на създадената от Св. Кирил Философ глаголица, и старата санскритска писменост – брахми.

Предполага се, че aвторът на глaгoлицата е бил обстойно запознат с българската руническа знакова система, явяваща се като междинно звено между нея и древноиндийската писменост брахми. Руните в Централна Азия са от 1000 г. пр. Хр. Според Алтхайм тези от “салтово-маяцката култура” са създадени от древните българи в Кавказ около ІІІ век пр. Хр. От тогава насам изследванията са насочени към разкриване “досието” на брахми. Оказва се, че на този език са диктувани първоначално свещените индийски писания – Ведите. Владее го племето Бриги, което идва от … Балканите! Така се нарича едно от племената на траките-nеласгuйци, което бяга от потопа от нашите земи на изток. Бригите са наречени във Ведите “Деца на Варуна” – Бог на океана. Като негова вариация някои изследователи виждат името Варна, което се повтаря често по морските крайбрежия по пътя на българското преселение на запад. После една промяна в индоевропейските езици превръща Бриги в Бълги, а след време, когато към тях се присъединяват първите арийци от Хоните – друго тракийско племе – основават държава България.

Езикът и писмеността са важни показатели както за разликата между близо живеещи етноси, така и за близостта между далечни народи. Днес около 40 милиона души в Евразия говорят на 4 български езика. През 2000 г. излезе  книгата “Небето помни – протобългарската история” на К. Каменов, от която се разбира не само причината за общия произход на българския и санскритския езици, а и фактът, че свещените книги на Индия са nисани от български брахмани. Ако книгите са паметта на народа, то писанията отразяват неговата сакрална култура. След тези проучвания няма да звучат така парадоксално и паралелите в ученията на Орфей и Буда, с техните доктрини за прераждането на душите.

Стойността на една азбука не се оценява по красотата и оригиналността на буквите сами за себе си, а по това дали този набор от знаци могат да работят съвместно; дали отговарят на изискванията на езика, който обслужват, и дали са достатъчни за това. Панславизмът прикачи българския народ към “семейството на славянските народи”, а българския език -към “семейството на славянските езици”, макар че никой досега не е дефинирал непротиворечиво тези понятия, а лингвистите така и не успяват да възстановят някакъв модел на праславянски език.

Българската глаголическа писменост, както и по-късната Кирилица, обобщава древни холистични концепции,

положили основите на старата българска култура и цивилизация. Те са създадени да обслужват българския език с неговите фонетични особености, нехарактерни за никой “славянски” език. Техниката на писане на глаголическите букви е уникална – линиите се състоят от слети една в друга чертици, всяка от които има посока от ляво на дясно или от горе на долу.

Буквите в глаголицата имат свои имена, повечето от които биват приети и за кирилските букви: азъ, боуки, вeди, глаголи, добро, естъ, живете, зело, земля , и , иже, и пр. Буквите имат и числена стойност – първите десет за единиците, вторите – за десетиците, третите – за стотиците. Има разлика в означаването на числа в глаголицата от една страна и в гръцката азбука и кирилицата – от друга. Редът в глаголицата е оригинален и не следва следва гръцкия буквен ред.

АЗ-ът като знак за начало на творческата дейност на глагола (което е и “словото – творец”) в генезиса на народите, почитащи триединния бог, стои на първо място в техните азбуки. Този знак е и първият знак от свещената азбука глаголица, създадена от св. Константин Кирил Философ, дадена като божествено Откровение за нас, българите. Този знак е знакът на зараждане за живот. При тази своя изява “Словото творец” формира понятията “минало” и “бъдеще”, като”абсолютното настояще” е “Вечният сред вечността”. Ето защо глаголическата буква “АЗ” е велика по своя смисъл и вибрационно значение. Велика е, защото тя е началното слово (“Вечният АЗ”) на “Вечния сред Вечността” в началото на творческата изява на неговите творения в съответния създаваем свят (в това число и в нашия земен свят). В този смисъл глаголическата буква “АЗ” е изключително сакрална. Тя е “Венецът”, “Разумът”, “Мъдростта”, “Паметта” и началото на божествения промисъл на съзиданието, на организирането на хармонията от хаоса и на поддържането на всички форми на материята. Тази буква според древните е първата “Буква-майка”. А бидейки буква в началото на Азбуките на народите, тя маркира началото на генезисния път на съответния народ във времето, а следователно и времето на началото на неговата история тук на Земята.

Свещеният древен език (или още начален език) е бил езикът на нашите предци – българите, показва същия този буквен знак “АЗ” – първи в свещената азбука Глаголица. Нещо повече. Създателят на тази азбука много точно е определил думата от старобългарския език за фонетичен набор и вибрационен еквивалент на този буквен знак! Защото “АЗ”, изведено от чувашката дума “АЗЪН” – чувашите също имат прабългарски корен – означава и днес “ПАМЕТ” или “ПОМНИ”. Да помниш, значи да имаш ПАМЕТ, а ПАМЕТТА е атрибут на РАЗУМА, а той е от МЪДРОСТТА. Паметта никой не я е видял, но тя е ВЕНЕЦЪТ, с който е украсен РАЗУМЪТ. По тази причина глаголическият знак “АЗ” има и сакралното значение на ВЕНЕЦ, на ДИАДЕМА (отворена корона).

Глаголицата е широко разпространена в България след идването на Кирило-Методиевите ученици. С глаголица се пишело във всички старобългарски книжовни средища. С глаголица и с глаголица и кирилица са пишели старобългарските книжовници от IX, X и XI в. В Североизточна България са открити и многобройни надписи, писани с глаголица. В продължение на няколко века глаголицата и кирилицата се употребяват заедно, като постепенно кирилицата измества глаголицата. Отделни откъси или думи, писани с глаголица, се откриват в кирилски ръкописи до XIV в.

Доказателствата, че глаголицата е била създадена от Константин-Кирил, са следните:

1. Глаголицата е оригинална азбука. Начертанията на буквите, техният състав и тяхната подредба показват, че създателят на тази азбука е бил запознат с различни буквени системи и е бил отличен познавач и на византийската писменост. Същевременно той е бил отлично подготвен филолог, който е съумял да създаде нова оригинална азбука, вътрешно организирана върху определени лингвистични принципи;

2. Глаголицата отразява звукови особености, някои от които днес се срещат в така наречените рупски български говори – тракийски, родопски, източно-македонски.

3. В ранните глаголически ръкописи се срещат думи и форми, които са явни следи от дейността на Кирил и Методий в западно-славянски говорни области.

4. “Сказание за буквите” на Черноризец Храбър свидетелства, че първата славянобългарска азбука е била създадена от Константин-Кирил Философ. Списъкът на буквите в “Сказанието”, който се възстановява по най-древни преписи, съвпада по състав с най-ранните запазени абецедари (азбуки) – Преславския, Мюнхенския, Парижкия Abecenarium Bulgaricum, както и със запазените старобългарски творби с акростих.

Когато се установи народностната принадлежност на светите братя, ще се разбере недвусмислено и кой е техният език,

за който поемат тежката мисия на живота си да създадат азбука и да я отстояват въпреки всички лишения и преследвания. За дa осуетят това, антибългарските учени ги наричат или славяни, или гърци, или гръко-славяни, или македонци, но никога българи. Всички тези мнения не се базират на някакъв византийски или друг оригинален източник, съвременен на двамата братя. Използвайки напр. факта, че баща им бил висш византийски служител, а те – граждани на висшето общество, Кирил и Методий дори са обявени в нашата преса за … “византийски шпиони” с имперска мисия да приобщават славяни и езичници към православната византийска вяра. Ако бяха такива, нямаше ли да бъдат пратени в България – най-големият враг на Византия? А и в средата на IX-ти век вече няма славяни за покръстване.

Рождените им български имена носят неподправена информация за произхода. Те са Църхо и Страхота. Производни на тях са Церко и Страхил, които и днес се употребяват в България. Името Църхо е трудно за произнасяне на гръцки. Във византийския двор той се нарича с латинското име Константин, а брат му носи гръцкото име Методий. Това са имена, приети при покръстване. Монашеското име Кирил е прието от малкия брат при постъпването му в римски манастир само 50 дни до смъртта му.

На запад се пазят много свидетелства за тези имена. Напр. чешките хусисти, наследници на българските богомили, приемат делото на братята като свещена мисия и отбелязват 9 март (ден на св.св. Кирил и Методий по тогавашния католически календар) за ден на св. Църхо и Страхота. В 1495 г. в Бохемия са излезли легенди за братята под заглавие “Животът на св. Църхо и св. Страхота”. Хавел Салански писал в проповедта си за Ян Хус (ок.1610 г.): “Бог изпратил на чехите двама апостоли: Църхо и Страхота”. Малко по-късно Павел Странски в “Чешката държава” пише, че “постарото църковно управление на страната било устроено според гръцка, т.е. българска насока… от епископа с гръцка вероизповед Страхота». Във Ватиканската библиотека е открита хроника за моравската мисия на братята, в която Методий се нарича Страхота. В “Кратко житие на Кирил” техният пръв ученик, съгражданин, сподвижник и духовен наследник Климент Охридски пише: “Родното място на преподобния наш отец Кирил е … град Солун. По род и рождение е българин.” За непредубедения читател тези факти са достатъчни. Но споровете продължават и показват трайна тенденция да се фалшифицира историческата истина и да се зaтpие колосалният български културен принос в световната история. Затова ето още няколко факта.

През 855 г. Кирил участва в мисията на цариградския патриарх Фотий при арабите, където попълва познанията си по руническите знаци от Месопотамия, необходими за създаването на новата азбука. През 860 г. той е при хазарите – но не за да ги убеждава да приемат християнството, както се твърди, тъй като хазарският каган е приел еврейската религия 70 години преди това. Кирил престоява повече от година в епископство Оногундурия, наречено на името на българите-оногундури, живеещи там. Тях именно той посвещава в християнство. За тези му деяния Константин Философ е извикан в хазарската столица на двудневен религиозен диспут с араби, юдеи и тангристи. Преди знаменития обяд у кагана му е зададен въпросът: “Какъв е твоят сан, за да те поставим на съответното място?” Последвал многозначителен отговор: “Имах дядо, много велик и славен, който стоеше близо до царя. Когато отхвърли дадената му чест, той бе прогoнен в чужда земя, където обедня, и там съм роден. Потърсих някогашната дядова чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук.” Тези три изречения описват алегорично драмата на три поколения от изпадналия в немилост български велможа, емигрантството му в чуждата земя и стремежа на внуците да възвърнат дядовата си чест, като работят за родината си. Това и правят. Знае се, че Философът се е представил блестящо и че арабите си тръгнали посрамени, но нищо не се променило в юдейския хазарски двор. Затова пък хрониките от първата половина на Х век свидетелстват, че оногундурите са християнизирани.

В “Пространното житие на Кирил” от Климент Охридски четем, че “солунските братя” превеждали “богoвдъхновените писания от гръцки на български език”. Изследователи като Цонев, Гълъбов и др. доказват, че братята не са писали на солунския старобългарски диалект, а на наречие, използвано много по на север, следи от което до днес съществуват в Родопските диалекти. Плеяда други учени виждат в това наречие пълна идентичност с това на придворния кръг на Кардам, Крум, Борис. През 1980 г. двама българисти от Германия Хр. Маргаритов и Анжелика Маргаритов аргументирано доказват, че

Кирил и Методий са внуци на прогонен при Кан Кардам негов високопоставен сановник.

Така пъзелът се затваря и завесата на тайната се повдига.

Мисията от Борис I се осъществявала чрез посредничеството на учениците – синове на български благородници от Мизия, негови доверени хора. След създаването на азбуката тя включвала преводи на богослужебните книги на български, обучение на бьлгарски младежи и канонично признаване от империята. Защото бьлгарският цар планирал приемане на християнството 10 години по-рано, но на български, с български книги, и с призната от византийците азбука. Затова тя трябвало да бъде “черковнославянска”, да я поиска Великоморавия от Византия, която пък да я канонизира. Тогава именно Борис обявил християнството, а според споразумението братята отработвали глаголицата в Моравия…

През 868 г. Кирил и Методий са в Рим, но не за да представляват интересите на мъртвия император Михаил, а на българския княз Борис/Михаил. Затова осветеното в Рим евангелие е наречено “българско”, а в храма на Св. Петър е отслужена литургия на “български”. Папата имал интерес да прати като свой пратеник архиепископ Методий в Моравия. Когато този интерес приключил, той осъзнал грешката си и се опитал да го спре. Затворил Методий, подложил го на мъчения заедно с учениците му, и осъдил в послание “лъжливото му учение”. Дошло време Борис да се намеси и да даде “топъл прием” на учениците, синове на негови приближени. Само след месеци обаче тe изчезват в неизвестна посока. Покрита с тайнственост, тази следваща част от Програмата на българскuя владетел е непозната за официалната история и заслужава отделно разглеждане.

За около 10000 църкви в България са били необходими поне толкова свещеници, четящи новата азбука, и около 50 000 книги. За тази цел е трябвало да бъдат отгледани около 200 000 агнета заради кожите. Няколкото ученици с техните торбички с книги били крайно недостатъчни. За обучението и за ръчния препис се изисквало време, средства и конспиративност, но Борис І бил подготвен за това. Почти всички манастири в Западна Македония и Албания са строени от него. На територията на днешна България има един, в който се е оттеглил в 889 г. на 4-5 км североизточно от Варна в местността Теке Караач (Текето на черните брястове). Посветените апостоли са изпратени в див граничен район – македоно-албанските планини. Там в продължение на 7 години, с царско спонсориране, в тайна и трескава работа, са подготвени 42 000 свещеници и огромно количество български книги.

И когато в една есенна утрин на 893 г. всички български църкви отварят свещените български книги и запяват благодарствените химни на чист български език, българите изпадат във възторг, а византийците са потресени. Война! Само че България е вече готова – с нов могъщ цар, който ще покаже на Европа новата суперсила; ще отвори Преславската книжовна школа и ще ознаменува Златния век на българската култура.

И всичко това на базата на Кириловата глаголица и Климентовата Кирилица, просъществувала 11 века и спомогнала за появата и разцвета на велики култури.

About author

Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институтът за свободен капитализъм “Атлас” е независимо и неполитическо сдружение, което си поставя идеални цели. Създаден в София на 25 март 2010 г., Благовещение, от 13 предприемачи, икономисти, политолози и журналисти.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*