Моят 4 февруари 1997

Моят 4 февруари 1997

218 views
0

Четвъртофевруарски герои претоплят стари манджи

капитан I ранг о. з. Васил Данов

Фалшифицирането на миналото е методът, който лявото използва, за да претендира, че твори бъдеще“, пише Николас Гомес Давила.  Вече 21 години, колчем дойде 4 февруари, червените шамани и идеологическият им слугинаж полудяват. Като върнали мандата през 1997 г., Николай Добрев и Георги Първанов били спасили страната ни от братоубийствена война. Кольо Добрев бил платил с живота си това смело, мъжествено, държавническо, прозорливо решение. „Те умряха, за да живеем ние”, пишеха нявга по шумкарските паметници. Партията им не ги била разбрала и ги заклеймила като предатели, но идните поколения щели да ги благославят. И тази година Георги Първанов, известен и като агент Гоце, приплака, че все още не бил оценен по достойнство като прозорлив и мъдър държавник, та който не му се е издължил досега, можел барем да подкрепи движение „АБВ”.

С всяка изминала година „подвигът” на Добрев и Първанов придобива все по-легендарни измерения

и обраства с недоказани подробности. Нови и нови свидетели на героизма на БСП, „мъжеството” на Първанов и на Добрев допълват скудоумиците на Велислава Дърева и на други партийни кукувици. Плакнат ни мозъците, за да забравим как раздадоха народните пари на своите кредитни милионери. Как изнесоха зърното. Как ограбиха банките и вдигнаха инфлацията до 1 000 %. Как докараха пенсиите до 5 долара. Как част от най-смелите и европейски настроени българи изхвърлиха комунистическата сган от Народното събрание. Как мръзнаха по барикадите, за да съборят омразното правителство на Виденов. Как новоизбраният президент Петър Стоянов им “отряза квитанцията”, като отказа да даде мандат на абортирания кабинет на Николай Добрев. Как тихомълком се изхлузиха от властта, за да не бъдат забранени като партия и елитът им да не стане клиент на правосъдната система.

Двамата „герои”, а всъщност национални предатели, всяка година около 4 февруари намятат опърпания реквизит на спасители. На Отечеството, моля ви се. Затова преди да са се изличили от паметта ми факти, имена и подробности, бих искал да разкажа моята версия за 4 февруари 1997г.

Служех в отдел „Връзки с обществеността” на Генералния щаб. Когато на 10 януари 1997 г. народът изрита червените депутати от парламента, започнаха задкулисни маневри на ЧК на БСП. Във военните поделения се възцари тишина, заредена с напрежение. Офицерите избягваха да говорят за политика. Криеха предпочитанията си и искрено се стремяха да не бъдат набъркани в партийни интриги. Старата войнишка мъдрост, че „Политика служба не тика” отново излезе на мода.

Началникът на Генералния щаб генерал-полковник Цветан Тотомиров не правеше изявления, не даваше интервюта, забрани на всички офицери да говорят пред медиите каквото и да било извън служебните си задължения. Генерали и старши офицери знаеха, че Железния Тото не си поплюва и се подчиниха.

Към 20 януари 1997 г. започна ежегодния оперативен сбор на началника на Генералния щаб (ГЩ).  Целият генералитет се изнесе на командния пункт „Чаралица”. Пет работни дни се разиграваха сражения по карта, водеха се дискусии за отбранителната операция на Българската армия, специалисти демонстрираха малко познатите тогава компютърни бойни действия. Тогава за първи и последен път на „Чаралица” се изредиха половината комунистически велможи от сваленото правителство и от разгонения парламент. Премиерът в оставка Жан Виденов, вътрешният министър в оставка и надежда на червените бабички Кольо Добрев, „безпартийният” Благовест Сендов, все още председател на Народното събрание в оставка. Много бяха загрижени как протича оперативният сбор. (На закрито заседание на Министерския съвет от 21 януари 1997 г. Николай Добрев беше казал: „Всички са в готовност. Мисля, че утре или в понеделник ще отидем с юристи при Павлов (Димитър Павлов, министър на отбраната – б.р.), за да видим как може да се ползва при такива масови погроми войската. Или взаимодействие с войската – това го позволява Законът за МВР…“)

Слуховете, пускани от „другарите” и от обслужващите ги вестници, през ден вещаеха възможен, вероятен, неминуем, спасителен военен преврат.

Не точно преврат, а военно или извънредно положение. МВР разигра някакво тъпо учение за борба срещу терористи на Централна гара. Бронетранспортьори на Вътрешни войски, които по-късно бяха преименувани в жандармерия, щурмуваха мним противник, завзел гарата. Преди и след обяд над София кръжеше полицейски вертолет. Цивилни експерти, зяпачи и партийни лаладжии, твърдяха със стопроцентова сигурност, че днес или утре танковата бригада от Горна баня тръгва към жълтите павета.

Новоизбраният президент Петър Стоянов бе обект на всеобщо обожание. След като държа няколко блестящи речи, седнал върху раменете на митингуващи, още невстъпилият в длъжност държавен глава събра в шепата си надеждите на множеството. Церемонията за встъпването му в длъжност бе насрочена за 21 януари. След продължителни и трудни разговори с началника на Военния кабинет на президента генерал-майор Стефан Димитров ритуалът бе уточнен да последния детайл.

Генерал Тотомиров застана на десния фланг на представителната гвардейска рота, командва „За почест”, със стегната крачка посрещна и рапортува на президента Стоянов. Някои другари побързаха да измърморят, че армията се била „кланяла на седесаря Стоянов”, а началникът на ГЩ трябвало да гледа ритуала от трибуната, вместо да марширува като ротен командир. Но гласовете им потънаха в морето от овации и за президента, и за Българската армия.

С този церемониал въоръжените сили казваха ясно на чия страна са и какво искат да става в бъдеще.

Някой обаче не бе доволен от позицията на „военните”. Към края на януари столетницата имаше пленум, където чугунените глави гласуваха за второ правителство на БСП начело с комсомолския номенклатурчик Николай Добрев. Искаха да си реализират мандата и бяха готови да рискуват.

– Капитан Данов, елате при мен! – официалният тон на началника на отдела не обещаваше нищо хубаво. – Генерал Тотомиров нареди да отидеш при него. Трябвало да се пише нещо спешно – по-спокойно обясни полковник Цветан Димов, когато се видяхме на четири очи.

На етажа на началника имаше охрана. Сержант от Военната полиция огледа пропуска ми, обади се на човек от канцеларията и чак тогава ме пусна. В залата за заседания на Генералния щаб бе събран малък военен съвет. Неколцина генерали, полковници на генералски длъжности и моя милост, единствен с военноморска униформа.

“Виждате какво става. Напрежението се пренесе и в поделенията. Искам да чуя мнението ви”, каза ген. Тотомиров.

По закон и по традиция най-старшият от генералите трябваше да се изкаже пръв. Генералите обаче се правеха на разсеяни, Тотомиров мина към полковниците, след това дойде моят ред. Заедно с предпазливите генерали решихме, че армията не бива да се замесва в политически борби, че тя е гарант на националния суверенитет и е длъжна да зачита волята на народа. Началникът на Генералния щаб ми възложи да напиша какво сме решили и да го пратя на БТА. Написах нещо като: „Българската армия по никакъв начин няма да участва в събития от вътрешнополитически характер. Армията ще изпълни конституционния си дълг да бъде гарант за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Република България”.

Щеше ми се да добавя и „Амин”, но това бе в прерогативите на Светия синод. Текстът бе пратен в БТА и потъна в потока от задъхана, нервна, крещяща информация от страната. Малцина му обърнаха внимание.

Сигурен съм обаче, че който е трябвало, го е видял.

На 4 февруари 1997 г. президентът Стоянов с лека погнуса се ръкува с другарите Първанов и Добрев, взе папката с нероденото им второ правителство, и я сложи настрани. После обяви на другарите, на града и на света, че свиква Консултативния съвет по национална сигурност. Площадите изригнаха с радостни възгласи.

След няколко месеца реформаторското правителство на Иван Костов предложи на президента началникът на Генералния щаб да бъде освободен от длъжност. Решението бе гласувано по предложение на министъра на отбраната Георги Ананиев. Мотиви? Ген. Тотомиров пречел на бившия зам.-директор на Пернишкия театър Георги Ананиев да „реформира Българската армия”. Смениха ген. Тотомиров и  почна една реформа…

В момента по някаква червена телевизия (други няма), депутатът Кирил Добрев, хванат на границата с 200 000 марки, обяснява колко велик бил баща му и как без неговото „мъжкарско държание” сме щели да се изколим.

Простотията ходи по хората, не по гората.

About author

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*