Чуждестранните инвестиции и духът на капитализма

Чуждестранните инвестиции и духът на капитализма

Избор на редактора
1 views
0

Лудвиг фон Мизес

Преди 300 години в икономическо отношение светът е бил много по-еднороден от сега. Разбира се, имало е туземни племена, но останалите народи са се намирали на почти еднакво равнище на техника и цивилизация. И тогава в някои страни настъпва коренна промяна. На Запад се развива капитализмът, трупа се и се инвестира капитал, оръдията на труда се усъвършенстват. Изгражда се западната цивилизация. Днес между условията в “напредналите” страни от западната цивилизация и “изостаналите” страни зее пропаст.

Разделението е била дори по-очебийно в началото и средата на ХІХ век. Човек, посетил Англия и Румъния през 1700 г., не би забелязал съществена разлика в методите на производство. Но към 1850 г. тази разлика е огромна. Тя е толкова голяма, че според мнозина вече не може да се навакса и ще остане завинаги.

Разликата се дължи на факта, че на Запад се инвестира неизмеримо повече капитал. Но този инвестиран капитал, тези капиталови стоки са само междинни продукти. Преднината на Запада спрямо “изостаналите” страни е само въпрос на време. Западните народи са тръгнали по-рано към подобряване на икономическите условия. “Изостаналите” страни в средата на ХІХ век още дори не са стъпили на този път. Но време има. Процесът неизбежно е бавен. Но изостаналите народи са улеснени при изграждането на предприятията си, защото не са принудени да експериментират неподходящи методи на производство. Няма нужда да изобретяват колелото; могат просто да заимстват технологиите на Запада. Така разликите в икономическото развитие с времето биха се смалили, макар и не до пълно изчезване.

Техническите постижения на западната цивилизация не се пазят в тайна. Най-интелигентните младежи от “изостаналите” страни отиват в западни университети и научават методите на производство. След това те могат да въведат западните технологии в своите страни. Но въпросът не е само в технологиите. Това, което липсва на “изостаналите” страни, е начинът на мислене, довел до развитието на капитализма в западния свят, и институциите, породени от този начин на мислене.

Капитализмът не успява да се развие в “изостаналите” страни, защото народите им не го искат и защото предприемачите са изложени на опасности, несъществуващи в западните правови държави. Най-важното за тези “изостанали” (предимно източни) народи е да променят коренно начина си на мислене, идеите си за икономиката. Те трябва да осъзнаят, че колкото повече хора забогатяват, толкова по-добре е за бедните; че богатството на някои е нужно, за да се подобри участта на бедното мнозинство. Колкото по-далеч се намира даден народ от Европа, толкова по-трудно му е да разбере, че същината на капиталистическото развитие не е техническото познание, нито дори капиталовите стоки, а манталитетът, позволил натрупването на капитал и капиталови стоки в голям мащаб.

Хората в “изостаналите” страни, особено азиатските, виждат само техническата си изостаналост. Когато азиатска страна има силно правителство (т.е. такова, което наистина контролира държавата), то завижда на Запада най-вече за оръжията и гледа да се сдобие именно с тях. Тези източни деспоти се интересуват от въоръжаване и почти от нищо друго. В азиатските страни обаче има и патриоти, които не смятат войната за най-важната проява на човешкия дух и се интересуват от техника за мирни цели. Те пращат синовете си в западните технически университети и канят професори от тези университети в своите страни. Но не успяват да схванат ключовата разлика между Изтока и Запада – разликата в идеите.

Ако “изостаналите” народи бяха оставени сами на себе си, те навярно никога нямаше да подобрят положението в своите страни. Вероятно нямаше да възприемат необходимата идеология, за да модернизират обществата си. Но дори и да го бяха направили, щеше да стане много бавно. Щяха да са принудени да започнат от А и Б, като първо натрупат нужния капитал да изградят минни и металургични съоръжения, за да добият руда и от нея да произведат метали, след това да построят железници и т.н. Това би било много продължителен и бавен процес.

Но тук се намесва едно явление, за което през ХVІІІ век никой все още дори не помисля. Развиват се чуждестранните инвестиции – събитие от първостепенна важност за световната история. Чуждестранните инвестиции означават, че западните капиталисти осигуряват част от нужния капитал за икономическата модернизация на “изостаналите” страни. Това е нещо съвсем ново, напълно непознато в предишните векове. Когато Рикардо пише книгата си “За принципите на политическата икономия и данъчното облагане” през 1817 г., той просто приема като факт, че капитал не се инвестира в чужбина.

Чуждестранните инвестиции, които се появяват през ХІХ век, нямат нищо общо с икономическите процеси, съпровождащи развитието на старата колониална система от ХV век насам. Колониалните сили търсят природни богатства и стоки (най-вече селскостопански), които не могат да се произведат в Европа. Те не търсят пазар за своето производство и да се твърди това е глупост. Колониалните сили експлоатират колониите, за да се сдобият със суровини; и ако могат да го направят, без да плащат нищо, толкова по-добре. Тези ранни колонисти са по-скоро пирати и грабители, отколкото търговци. Те продават стоки в колониите само в краен случаи, когато нещо им пречи да заграбят желаните блага безплатно. Искат само суровините на колониите и не се интересуват от инвестиране.

Разбира се, тези хора не могат да попречат на някои свои сънародници да се заселят в колониите и да се захванат със земеделие. Така като страничен продукт на колониалните приключения от ХV – ХVІІІ век се развиват някои важни задокеански колонии. Най-важната, разбира се, са Съединените щати; на второ място са страните от Латинска Америка. Но европейските търговци почти не се интересуват от факта, че някои бедни хора са емигрирали и са се заселили в Америка. За европейската търговска класа дълго време карибските острови са по-важни от САЩ, защото произвеждат желана стока – захарта. Заселниците в Америка не са част от старата колониална политика. Те изграждат селищата си въпреки идеологията на своите правителства – или поне не благодарение на нея.

През ХVІІІ век вече има някакви инвестиции в северноамериканските колонии, но те са твърде скромни, за да имат историческо значение. Истинските чуждестранни инвестиции започват през ХІХ век. Те се отличават от по-ранните колониални инвестиции с това, че се извършват в територии под властта на чужди правителства.

Има два вида чуждестранни инвестиции. Единият е инвестиране в територии, контролирани от няколкото колониални сили, т.е. в страни, зависими от Европа. Пример за това са британските инвестиции в Индия. По-важен обаче е вторият вид – инвестиране в политически независими страни, някои от които са високо развити (например САЩ). Американските железопътни линии са изградени до голяма степен с европейски капитал. Инвестициите в Съединените щати, Канада и Австралия се различават от инвестициите в другите извъневропейски територии, защото тези три страни не са “изостанали” в икономическите си идеи. Съответно инвестициите в тях имат история, различна от другите чуждестранни инвестиции, тъй като наистина се използват възможно най-ефективно, а по-късно се изплащат изцяло. През 60-те и 70-те години на ХІХ век Съединените щати са една от най-важните възможности за европейските инвеститори.

Инвестирането на капитал от чужбина, разбира се, води до т. нар. “отрицателен търговски баланс”. През ХІХ век Съединените щати са вносители на капитал. По тази причина сумарният внос в САЩ по това време значително надхвърля сумарния износ. Но след това, като се почне от последното десетилетие на ХІХ век, САЩ изплащат направените от европейците инвестиции. Тогава износът надхвърля вноса и търговският баланс става “положителен”. За разликата плащат американските граждани, като изкупуват американските акции и облигации, които преди това са били продадени на европейци. Това продължава до малко след Първата световна война, след което Съединените щати стават най-големия заемодател и инвеститор в света.

Капиталът от Европа и по-късно от Северна Америка, вложен в незападните страни, позволява на европейските и северноамериканските страни да разширят икономическите си системи. Чуждестранните инвестиции също така позволяват на много страни да се сдобият с производства, които без чужд капитал не биха могли да развият или биха развили много по-късно и по друг начин. Несъмнено последиците са благоприятни както за страните-инвеститорки, така и за страните, в които се влага капиталът.

Много скоро обаче в редица страни, които са се облагодетелствали от чуждестранните инвестиции, се създава враждебно отношение към чуждите инвеститори и кредитори. Това до известна степен се случва дори в Съединените щати. През Гражданската война Конфедерацията получава само един малък заем от Европа и една от причините е, че Джеферсън Дейвис (1808-1889) има черна точка в банкерските тефтери. Преди да стане президент на Конфедерацията, Дейвис търси начин щатът Мисисипи да не връща взет заем, а европейските банкери от това време помнят като слонове. Все пак в САЩ такива неща се случват много по-рядко, отколкото в други държави.

От една страна, някои страни имат определено мнение за това как трябва да се отнасят с чуждестранните инвеститори и кредитори, в резултат на което възникват конфликти. От друга страна, някои европейски правителства само чакат да се намесят при изостряне на такъв конфликт, за да защитят (според думите им) “правата” на своите граждани. В действителност тези правителства не се грижат особено за правата на гражданите си, а търсят повод за колониално завоевание. След Виенския конгрес (1814-1815 г.) става неудобно да правиш военна кариера в Европа, която като цяло се радва на мир. Затова управниците и още повече военачалниците се стремят към успехи извън континента. Те искат победи, а в някои случаи и са убедени, че общественото мнение очаква такива победи. Но ако започнат война и претърпят поражение, биха загубили престижа си. Затова някои от тях се насочват към колониална експлоатация. Например правителството на Наполеон ІІІ използва наистина възмутителното отношение на Мексико към френските инвеститори, за да предприеме там голяма авантюра през 60-те години на ХІХ век. Отначало френската войска има успехи, но събитията не свършват така, както французите са се надявали .

Значението и предимствата на чуждестранните инвестиции не се разбират в страните, които са се облагодетелствали от тях. Движението срещу чуждите инвеститори има широка подкрепа. Принципът за националния суверенитет се възприема в световен мащаб. Постулира се, че една страна няма право да се меси, ако правата на нейни граждани се нарушават в друга страна. Това се нарича доктрина за суверенитета. Юристите оправдават създаването на пречки пред чуждестранните инвеститори с доводи, които не е нужно да разглеждаме. Резултатът от движението за национален суверенитет е, че чуждестранните инвестиции и заеми са оставени изцяло на милостта на съответната суверенна държава. Страните-получателки обявяват чужденците за експлоататори и се опитват да докажат наличието на експлоатация с различни теории, които не заслужават вниманието ни.

Марксистите създават няколко учения, свързващи чуждестранните инвестиции с империализма. Според тях империализмът е нещо лошо и трябва да се премахне на всяка цена. Ученията на тези марксисти, особено на Роза Люксембург (1871-1919), не могат да се обяснят без предварително разглеждане на цялата теория за стойността на Карл Маркс. Всички марксистки учения за империализма твърдят, че чуждестранните инвестиции са вредни както за страната, от която се изнася капитал, така и за страната, в която той се внася. Чуждестранните инвестиции са империализъм, империализмът значи война, следователно страните-инвеститорки са завоеватели. Неподготвеният читател на вестници с изненада научава, че Съединените щати (които днес са практически единствената страна, способна да инвестира в чужбина) са империалистическа сила и че когато предоставят заем на друга страна, те извършват агресия срещу тази страна. Това е следствие от марксистките идеи. Но истинни ли са те? Когато капиталистите от дадена страна отиват да влагат в чужбина, дали мотивът им е – както учението твърди – да лишат своите сънародници от предимствата на капитала и допълнителните инвестиции?

Да разгледаме подбудите на отделния капиталист-предприемач. Защо не инвестира капитала си у дома? Защото мисли, че ако инвестира в чужбина, ще получи по-голяма печалба. А защо мисли така? Защото в страната му има по-голямо потребителско търсене на стоки, които могат да се произведат само от чуждестранни суровини, отколкото на стоки – местно производство. Например доскоро в Европа практически не се добиваше нефт. С изключение на оскъдно количество нискокачествен нефт в Румъния и част от Австро-Унгария, която по-късно стана полска територия, в Европа не може да се добива нефт. Ето защо, когато потребителското търсене на нефтопродукти се засили, вместо да се разширява европейското производство, беше изгодно да се вложи в нефтодобива на други страни. Същото важи за много други стоки. Например по-голямата част от мазнината, използвана за готвене и производство на сапуни в Европа, идва от растения, които не виреят на континента. Суровините за голяма част от стоките, продавани в Европа, идват от други континенти, тъй като добивът им в Европа е или твърде скъп, или съвсем невъзможен.

В началото на ХІХ век, когато се обсъжда изборът между протекционизъм и свободна търговия, британските привърженици на свободната търговия вземат за свой лозунг традиционната английска закуска, съставена изцяло от пряко или непряко внесени продукти. Някои от храните са произведени на място, но с помощта на вносен тор или фураж. За да доставят продуктите за английската закуска, търговците са отишли в чужбина. Техните покупки са насърчили търсенето на британски стоки. Освен това инвеститори е трябвало да вложат капитал, за да изградят транспортни системи, пристанища и т.н. Затова не е вярно, че износът на капитал е ощетил европейските, а по-късно и американските потребители. Капиталът е бил изнесен, за да се инвестира в производството на стоки, желани от европейските и американските потребители. Природните богатства на европейските страни са съвсем недостатъчни за изхранването и обличането на населението им. Въпреки това днес Англия успява да изхрани седем пъти повече хора, отколкото в началото на Индустриалната революция , и то на несравнимо по-високо жизнено равнище. Това е възможно само защото както в Англия, така и в чужбина е вложен капитал, изградени са железници, рудници и т.н. и е създадено интензивно производство.

В навечерието на Втората световна война британската икономика се отличава с това, че вносът надхвърля износа с около 400 милиона лири. Половината от разликата идва от дивиденти и печалби на британски предприятия в чужбина и от лихвите върху чуждестранни облигации, притежавани от британци. Този факт определя жизненото равнище във Великобритания. През Втората световна война част от тези британски инвестиции в чужбина са продадени (най-вече на САЩ), за да се посрещнат военните разходи и да се плати вносът на необходими стоки преди началото на програмата “Заем-наем” . След войната програмата “Заем-наем” свършва и британското правителство обявява, че повече не може да изхранва народа си без американски заем, който всъщност е дар от Америка. Но дори тази помощ се оказва недостатъчна. И когато аржентинското правителство национализира железниците, които са британска собственост, и заплаща експроприираните акции в британски лири, правителството на Великобритания чрез данък практически изземва парите от законните им собственици и ги използва за купуване на зърно, месо и други храни от Аржентина. Това е типичен случай на изразходване на капитал. Спестяванията, натрупани в миналото и вложени в железници, се използват за храна, т.е. за текущо потребление. Примерът е много характерен и показва как държавата изразходва инвестирания капитал.

Но по-голямата част от британските и другите европейски инвестиции в чужбина биват просто експроприирани от страните-домакини. Същото се случва и с американските инвестиции, но тук поне вредата е по-поносима, защото Съединените щати са относително по-богата страна и инвестициите зад граница нямат толкова важна роля в икономиката. Освен това според мен в САЩ все още се трупа капитал. Но за Велигобритания, Германия, Швейцария, Франция и други европейски страни експроприирането носи значителни материални щети. Когато са инвестирали в чужбина, целта им е била да получат приходи от вложения капитал, а не да си раздават богатствата даром.

Има няколко начина за експроприиране:

1. Комунистически метод: Когато някоя страна стане комунистическа, правителството просто заявява, че вече няма частна собственост. То си присвоява чуждата собственост и не дава нищо в замяна. Понякога обещава компенсация, но винаги намира оправдание да не я плаща.
2. Конфискация чрез данъчно облагане: Разбира се, някои търговски споразумения съвдържат текстове, забраняващи дискриминация на чуждите фирми, включително при данъчното облагане. Но законите могат да се напишат така, че да не изглеждат насочени специално срещу чужденците.
3. Контрол на валутната обмяна: Това е най-популярният метод. Транснационална корпорация получава от дейността си в дадена страна печалба, но законите за контрол на валутната обмяна не позволяват тази печалба да се изнесе. Да вземем за пример Унгария. Част от нейните акции и облигации се притежаваха от чужденци. Унгарското правителство каза: “Разбира се, вие сте свободни и имате право да получавате своите лихви и дивиденти. Но нашият закон, който важи еднакво за чужденците и за унгарците, забранява да се изнасят пари от страната. Елате в Унгария и харчете парите си тук.” Често страните с контрол на валутната обмяна дори не оставят човек да изхарчи всичките си спечелени пари за кратък период, а ги разпределят по месеци. Това на практика е експроприация. Това, което правителството всъщност желае, е чуждестранният производител да изразходва в страната не само парите, които е спечелил там, а и тези, които е донесъл и вложил. Тази политика означава край на чуждестранните инвестиции. В миналото хората са искали да влагат капитал в чужбина, защото са се надявали да спечелят. Но днес тази възможност им е отнета.

През Средновековието богатите владетели редовно са обхождали земите си. Казвали са, че трябва да раздават правосъдие и да знаят какво става в страната. Но истинската причина за пътешествията им е била икономическа. Владетелят (например германският кайзер) е притежавал големи имения в различни части на страната и е пътувал със свитата си, за да употреби получената там реколта. Било е по-лесно да се местят хората, потребителите, отколкото да се доставят стоките в двореца. Законите за контрол на валутната обмяна поставят собственика в същото положение, като му позволяват да консумира благата само там, където са произведени.

В Китай правителството постъпва хитро с британците и формално не отнема собствеността им. Но първо им забранява да изнасят печалбите си. После ги принуждава да работят по такъв начин, че да няма печалби. След това иска и данъци, така че британците са принудени да пращат в Китай допълнителни пари. Така в крайна сметка правителството кара британците да разберат, че не можеш да правиш бизнес с комунистите и най-вече не можеш да инвестираш при тях.

В Мексико експроприацията на нефтените полета се постига чрез отказ да се плаща по облигациите.

Историята на чуждестранните инвестиции може да се разкаже с няколко думи. Някога инвеститорите отидоха в чужбина, но днес е останала само славата им – или споменът за нея. Днес хората не са склонни да инвестират зад граница.

Удивително е, че през периода между двете световни войни все още се правят инвестиции в страни, които открито или косвено вече са отказвали плащания на чуждестранните инвеститори. Например сривът на германската марка носи големи загуби на американските инвеститори, купили германски облигации, защото тези облигации са обезпечени с марки, а не със злато. Въпреки това през този период много германски общини успяват да получат заеми от американски инвеститори. Понякога инвеститорите са наивни като деца и не се замислят какво правят.

Шведското правителство пуска златни доларови облигации. Продава ги срещу златни американски долари и обещава да изплати заема по тях със същите долари – златните долари на Маккинли. Но точно тогава, през 1933 г., Съединените щати се отказват от златния стандарт. В договорните условия за шведския заем изрично е предвидено такова рядко събитие – промяна в американската валута. Шведското правителство обаче заявява: “Ние ще изплатим заема в новите американски долари на Рузвелт, а не в долари на Маккинли, както е записано в облигациите.” При такива прецеденти ще става все по-трудно да се намерят инвестиции от чужбина.

Някои латиноамерикански страни, в които няма пазар за държавни облигации, досега получаваха частни заеми от САЩ. Но такива заеми повече няма да се отпускат. Частното инвестиране беше изместено първо от програмата “Заем-наем”, а сега от помощите за чужбина. Това значи, че тези страни вместо заеми сега получават подаръци за сметка на американския данъкоплатец.

Бяха създадени институции като Световната банка, чиято функция е да дават заеми с гаранция. В дългосрочен план тази система ще донесе собствената си разруха. Ако американското правителство пусне облигации с примерно 3% лихва, то стои зад тези облигации. Ако чуждо правителство пусне такива облигации, гарантирани от САЩ, то зад тях отново стои американското правителство. Ако американското правителство не плати задължението си по облигациите, можем да сме сигурни, че и чуждото правителство няма да го направи. Да видим какво ще стане, ако този чужд заем е с по-висока лихва – например 4%. Тогава американското правителство ще конкурира собствените си облигации. Никой няма да иска да купи облигации с 3% лихва, ако на пазара има облигации с по-висока лихва при същата гаранция. Ето защо такава система не може да работи дългосрочно. А засега резултатът от нея е, че вече няма частни инвестиции.

Държавните инвестиции в чужбина са съвсем различни от частните. Когато частни лица от Великобритания притежават аржентинските железници, те не накърняват суверенитета на аржентинското правителство. Но ако железниците или пристанищата са собственост на чуждо правителство, това е нещо съвсем различно. Тогава политическите въпроси стават по-важни от икономическите.

Един жалък опит да се смекчат катастрофалните последици от липсата на чуждестранни инвестиции е програмата “Четвърта точка” . Основната й идея е да учи изостаналите народи на “ноу-хау”. Но в Съединените щати има много способни инженери с “ноу-хау”, на които може да се предложи да работят в чужбина и да използват там познанията и опита, които са придобили тук. Освен това в университетите на САЩ и целия Запад има стотици и дори хиляди чуждестранни студенти, които учат същите неща. Книгопечатането, изобретено преди 500 години, осигурява достъпни учебници. За тези, които не знаят английски, има преводи. Не трябва да подценяваме интелигентността на китайците. Ако фабриките в Китай са изостанали, това не е поради неспособност да се придобие “ноу-хау”, а поради липса на нужния капитал.

През 1948 г. в Амстердам се събира Световният конгрес на църквите. Той приема декларация, че е непочтено и несправедливо само западните страни да се радват на предимствата на машините, докато в Азия и Африка се използват изостанали методи на производство. Положението наистина би било несправедливо, ако Господ на осмия ден от Сътворението беше създал ограничен брой машини и болници, които да бъдат разпределени поравно, а после Западът беше заграбил повече от своя дял. Но капиталистическите страни в действителност са доставили в “изостаналите” страни ценни съоръжения и техника, които после местните правителства просто са експроприирали. Народите на тези страни не разбират естеството на капитализма. Те мислят, че капитализмът – това са машините и болниците. Но всъщност капитализмът е начинът на мислене, породил институциите, чрез които капиталът първо се е натрупал на Запад, а след това е създал всички тези материални блага. Можем да кажем, че Западът е развил своите методи на производство от капитала, натрупан на собствената му територия. Капитализмът не е съвкупност от предмети, а начин на мислене.

Ето един цитат от Джавахарлал Неру: “Ние се стремим по всякакъв начин да насърчим частната инициатива. Обещаваме да не експроприираме частните предприятия десет години, а може би и по-дълго.” Не можете да очаквате хората да инвестират, ако им казвате, че някой ден ще им отнемете собствеността. Ето защо сега условията на живот в Индия са много по-лоши, отколкото при британското управление. Тогава инвеститорът можеше да се надява, че британците ще останат и няма да му експроприират бизнеса. Но сега Индия се върна към условия почти като преди идването на британците. Тези индийци, които имат спестявания, ги влагат в ценни метали или (още по-добре) в скъпоценни камъни. Дребните ценни предмети не се конфискуват толкова лесно, а и можете да опитате да ги скриете. При нужда дори можете да запазите диамант за известно време, като го глътнете. Но не можете да скриете железопътна линия или рудник. Това спъва развитието на “изостаналите” народи – че спестяванията се влагат в злато и скъпоценности вместо в капиталови стоки.

Фактът, че Европа снабдява тези страни със съвременни лекарства и ваксини срещу заразните болести, дори влошава икономическото им положение. Въпреки мизерните условия в Китай и особено в Индия детската смъртност спада значително. В резултат тези страни сега имат растящо население и намаляващи капиталови инвестиции. Капиталът на глава от населението намалява, вместо да се увеличава. Съветската система също не води до натрупване на капитал. Следователно жизненото равнище на по-голямата част от човечеството не само е много ниско, а и върви надолу вместо нагоре. Ужасно е да го кажем, но може би тези хора щяха да са по-добре без постиженията на съвременната медицина.

Искам отново да подчертая, че капитализмът, съвременното машинно производство и т. н. не са материални неща! Инструментите и машините са материален резултат от определен начин на мислене, определена идеология. Капитализмът и съвременното жизнено равнище не са просто последица от развитието на техниката. Те са последица от определени идеи за общественото устройство и сътрудничество между хората при разделение на труда и частна собственост върху средствата на производство. Ако “изостаналите” страни искат да подобрят положението си, те трябва да приемат същите идеи.

Не бих желал да разглеждам щастието и свързаните с него въпроси. Не искам да обсъждам дали африканците са щастливи без машини, почти без дрехи и с много различна храна. Но със сигурност не смятат за щастие да страдат от болести, срещу които може да се води борба само с методите на съвременния капитализъм. Прекрасно е, че д-р Алберт Швайцер (1875-1965) отива в Централна Африка да работи за подобряване на участта на местните хора. Но резултатът от всеотдайната му дейност е ограничен, ако го сравним с резултата от съвременните капиталистически методи на производство, които освен другото осигуряват и средства за издръжката на болница в Централна Африка. Ако искате да помогнете на милионите хора в Азия и Африка, трябва да им осигурите капиталистически методи на производство и капиталистически идеи. За жалост това, което в момента се прави в техните страни, не позволява да се възприемат тези методи и идеи.

През ХІХ век чуждестранните инвестиции правят войните и завоеванията ненужни. Тогава, както и сега природните богатства са твърде неравномерно разпределени в света. По отношение на полезните изкопаеми Европа е ощетена от природата, докато Азия е облагодетелствана. Получава се така, че страните с природни богатства са толкова изостанали и лишени от капитал, че не могат да организират добив и производство. Освен това те не пускат чужденци да инвестират капитал и да разработят природните богатства на страните им, което би донесло полза не само на инвеститорите, а и на местното население. Нима някой очаква хората от цивилизованите страни вечно да търпят това положение? Ако преди 500-600 години група хора са успели да завоюват територия с природни богатства, това дава ли право на потомците им да спъват световния напредък?

Днес отново не можем да получим достъп до благата на друга страна, без да я завладеем – същото положение, което на времето е породило колониалната система. През ХІХ век се разви икономически механизъм, който обезсмисли завоеванията. Но сега сме върнати в ситуацията страните-притежателки на суровини да отказват да ги направят достъпни чрез търговия. Кой знае, може някой утре да създаде важно изобретение, зависимо от суровини, с които разполагат само най-изостаналите страни. Хората ще кажат: “Жизненото равнище в нашата страна и целия свят ще се подобри, ако получим достъп до тези тибетски суровини, които и без това изобщо не му трябват на Далай Лама.” Именно чуждестранните инвестиции – възможността всички природни богатства да се използват без политическа намеса –правят войните ненужни. Това не ощетява страните, в които се инвестира. Напротив, чуждестранните инвестиции не само не вредят на страната-домакин, а и спомагат за развитието й. А от търговското сътрудничество зависи световния мир.

Изчезването на чуждестранните инвестиции е много сериозен проблем. Засега видимите му последици са най-вече лошите условия на живот в Индия, Китай и някои други страни. Но това не е всичко. Ще бъде засегната цялата система на международната политика. И когато се стигне до открити конфликти, бой-скаутите от ООН няма да успеят да ги предотвратят, както на времето не успя предшественикът на ООН – Обществото на народите.

Благодаря ви за търпението, с което изслушахте моите лекции.

****

(Коментари от Мизес в отговор на слушателски въпроси.)

Ленин се опитва да привлече чужди капиталови инвестиции в Русия по времето на НЕП-а, но без особен успех.
Реципрочността в търговските споразумения е един от начините да се разруши пазарната икономика. Принципът да купуваме само от тези, които купуват от нас, пренебрегва парите като разменно средство. Идеята за парите, тяхната функция, функцията на цялата парична система е именно да не сме принудени да купуваме само от тези, които купуват от нас. Тристранната (или триъгълна) търговия е търговия с използване на пари. Купуваме от някого, който на свой ред е купил от друг човек. Ако принципът на реципрочността се използваше и във вътрешната търговия, нито един отрасъл нямаше да оцелее.

Границите не са създадени от природата или от икономиката. Границите са пречки за търговията, създадени от държавата. Държавите създават изкуствени разлики.

Капитализмът не е съвкупността от идеи на капиталиста, а икономическа система. Идеите на отделния капиталист могат в много отношения да противоречат на принципите на пазарната икономика. Винаги е имало предприемачи, искащи привилегии, защитни мита и т.н. И понеже общественото мнение ги е подкрепяло, те са получавали каквото са искали. Не са виновни лобистите. Винаги има лобисти, които искат нещо, и други, които се противопоставят на нещо. В действителност не е необходимо държавата да защитава дори зараждащите се производства. В Америка цели отрасли са били премествани без помощта на държавата. Ако дадем привилегии на някои предприемачи, това ощетява останалите. И не можем да ги упрекнем, когато и те поискат привилегии. Затова цялата система на привилегиите трябва да се премахне. Но това е дълг не на предприемача, а на общественото мнение, идеолозите, държавниците, политиците, гражданското общество. Докато има привилегии, всеки ще се опитва да ги получи.

Предимството на капитализма не е, че осигурява добър живот на капиталистите, а че осигурява добър живот на масите. Капитализмът е преди всичко производство, производство в голям мащаб за масите. От капитализма печели клиентът, който винаги е прав. Институцията на капитализма осигурява не награди за послушни деца, а блага за целия народ, за всички народи. Ако някой отделен капиталист е негодник, не трябва да унищожаваме капиталистическата система само за да го накажем. Това не могат да разберат многобройните писатели и драматурзи, които ни описват отвратителни капиталисти и твърдят, че трябва да сложим край на капитализма.

Аз съм за пазарната икономика и против социализма не защото капиталистите са добри хора. Някои от тях са добри, други – не. В това отношение те са като всички останали хора. Аз подкрепям капитализма, защото той носи блага на човечеството. Аз съм против социализма не защото социалистите са лоши хора, а защото той неизбежно причинява всеобщо обедняване и унищожава свободата.

Превод: Майя Маркова

About author

Лудвиг фон Мизес

Лудвиг Хайнрих Едлер фон Мизес (1881-1973). Роден през 1881 г. в Лемберг, Австро-Унгария, в семейството на преуспял инженер. В противовес на мнозина, той обяснява как паричната политика на правителства всъщност създава рецесиите, а не ги преодолява, и още в началото на 20-те години предсказва Голямата депресия от 1929 г. Мизес се противопоставя на набиращата подкрепа идея за създаване на планово стопанство без свободен пазар и частна собственост. Във фундаменталния си труд „Човешкото действие” (1949) Мизес определя икономиката като наука за човешкото действие на индивиди със собствена свободна воля. Интелектуален ментор на Фридрих Хайек, Мизес не доживява да види интереса към идеите си, който идва след като Хайек спечелва Нобелова награда през 1974 г. Но още приживе учениците му Вилхелм Рьопке и Лудвиг Ерхард връщат Германия към свободата на пазара и сътворяват “германското икономическо чудо”. Като президент на Италия личният му приятел Луиджи Еинауди възпира комунизма в страната, а във Франция друг негов ученик, Жак Рюф, като съветник на Шарл де Гол води борбата за стабилна парична единица и свободен пазар. Всички те са членове на създаденото през 1947 г. Общество “Мон Пелерин”, което обединява икономисти- практици, и на което Мизес е сред основателите и първите ръководители.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.