Чистата идеология – утопия или възможна реалност?

Чистата идеология – утопия или възможна реалност?

147 views
0

Идеологически чистите политически субекти биха наподобявали секта, стремяща се да преформатира всичко наоколо „по свой образ и подобие“.

Николай Христов

Доста нефелна ми изглежда идеята, че е възможно да съществува идеологически чист политически субект в настоящия етап на развитие на обществото ни. Трябва да си призная обаче, че преди години я споделях. Някак си, гледайки как хора с подобни идеологически схващания са разпръснати в съществуващите политически субекти по целия номинален спектър, мира не ми даваше подобна „несправедливост“ и „неподреденост“. В последствие си дадох сметка защо се получава така и защо тук и сега (а и като цяло по принцип, макар и с малко по-различни съображения) е невъзможно да просъществува идеологически консистентен политически субект, който едновременно с това да бъде някакъв политически фактор. Или поне намерих отговор за себе си на този ребус.

На първо място, обществото ни не е достатъчно надмогнало родово-племенното мислене,

Намира се някъде максимум във феодализма. За обикновения човек (а политиците не са извънземни същества) не е толкова важно кой какви идеологически възгледи изповядва, колкото дали става въпрос за човек от общността, от племето, към което се числи, ако щете. Авторитетите в племето, макар и в някакъв извратен анти-вариант, съществуват. Следват ги напълно слепешком. Страхът от отхвърляне от общността също е наличен. Щом ядем и пием на една маса, щом играем заедно футбол и тенис, значи сме по-близки, отколкото с тези, които мислят като нас. Проверено и емпирично. Това създава общности, чиято спойка е по-скоро на база споделяне на битието, отколкото на идеята за него. Може би донякъде това е следствие на наследената от комунизма марксистка деформация на съзнанието, което според материалистическата философска мисъл се дефинира именно от битието. А може би е следствие от разрушените от опита за налагане на утопията на комунистите съзнание и самосъзнание. Резултатът от това се разпростира върху всички сфери на живота, разбира се.

На второ място, идеологиите като цяло не съществуват.

И няма как да е иначе, след като само до преди две поколения имаше само една идеология. Казвам „само“ за такъв период от време, защото култивирането на политически значима идеология в относително приличен мащаб отнема поне толкова време, а тук такъв процес изобщо не е текъл след 1989 г. На марксизма, например, са му трябвали около 50 години, докато успее да индоктринира достатъчно осъзнато политически критична маса от хора. След разпада на комунистическия режим, реално няма никакви систематични опити за разпространение на каквито и да било идеологии, има само спорадични прояви. Едва напоследък се забелязват подобни целенасочени опити за запознаване на обществото с различни идейно-политически течения, но процесът е още в началната си фаза: на етап „проба-грешка“, „разбрал-недоразбрал“, свободни интерпретации, терминологични уточнения и напипване на подходящото за публиката етикетиране и пакетиране. По-скоро етап на кръжок по ръкоделие и преводачески напъни, отколкото на задълбочена идеологическа работа.

На трето място, средата е такава, че е невъзможно да се води какъвто и да било идеологически разговор.

Както вътре в политическите субекти, така и между тях. Просто защото в обществото и индивидите не съществуват изградени концепции на общи визии за бъдещето, които да бъдат сблъскани. Все още няма идеологии, върху които да стъпят, а единствената налична (наследената от комунистите), се намира в тотална безпътица, след като току-що е доказала негодността си. Фиксацията на мисленето е върху племето, към което принадлежим. Това принизява разговорите до личности, или максимум до утвърждаване на квази-идеологически идентичности (виж по-горе първо и второ). Последното, впрочем, може да не е чак толкова лошо, тъй като може да се окаже някакъв зачатък на процес за преминаване на друго ниво на политическия разговор. Някога в далечното бъдеще.

Съображенията за невъзможност „по принцип“, са от малко по-друго естество.

Първо, доколкото съществуват множество вариации и деноминации на съществуващите идейни течения, формирани през годините, а концепциите на човешкото съзнание, включително в това отношение, стават все по-сложни и претенциозни, то всяка малка разлика ще „замърсява“ идеологическия политически субект. В резултат шансът за конфигуриране на значителен политически фактор по идеологическа линия обективно намалява. Само сред либертарианците например, има поне три или четири отчетливи фракции, между които вече има фундаментални и трудно преодолими идеологически различия, които не са се появили от нищото. Някога въпросните либертарианци са били единствено класическите либерали от 18-ти и 19-ти век. Днес вече тези идеи са развити в няколко различни посоки, като някои от тях дори може да се каже, че са диаметрално противоположни и антагонистични на либерализма. Същото се случва и с останалите основни идеологически течения.

Ситуацията е  „колкото хора, толкова идеологии“.

„Чистотата“ в идеологически смисъл е възможна само между много компактни групи от хора, а често необходимо е и те да са и (само)изолирани, за да се опази „хигиената“ на идеологията.

Второ, подобни идеологически чисти политически субекти биха наподобявали секта, стремяща се да преформатира всичко наоколо „по свой образ и подобие“. Историята помни такива, апропо. За съжаление на подобни сектантски уклони, абсолютно невъзможно е едно общество  да споделя някаква политическа теория на сто процента, каквато и да е тя. По тази причина у човечеството като цяло съществува инстинкт за недопускане на консистентно „едномислещи“ политически субекти на сцената. Последното доказателство за това са политическите събития в Европа напоследък. Въпреки все по-преобладаващите нагласи и настроения срещу бежанската вълна, хората все пак предпочетоха не толкова консистентни идеологически, макар и намразени и омръзнали до болка субекти, пред идеологически по-изчистени радикали. Страхът от последните и рефлексът за недопускането им бяха по-силни и достигаха дори до истеричност на моменти. В последствие тези субекти започнаха да се самоизяждат и вече се разпадат. Същото може да се каже и за политическите субекти с подобен относително „чист“ профил и в изповядването на други възгледи.

Трето,

смесването на проповядването на дадена идеология с политическото действие за реализирането ѝ, води до невъзможност за реализиране на каквото и да било политическо действие.

Първото е свързано по-скоро с просветителско-индоктринална дейност, с промяна на мисленето, на съзнанието, докато с второто се променя физическа и непосредствена реалност и се търси мандат от наличното като начин на мислене общество, в което съществуват различно мислещи хора. Не просто „представителство“ на определен брой гласоподаватели, било то и достатъчно за формиране на управление, а мандат от обществото като цяло. Идеологически чист политически субект би имал склонността да смесва двете неща, което в крайна сметка не е от полза за нито едното.

Вместо заключение ще насоча вниманието към американската политическа система, която е двуполюсна по идеологическата ос на лявото и дясното, но непрекъснато варира и „се цепи“ някъде около средата на разпределението на силите в зависимост от историческия контекст. Двата основни политически субекта там са толкова идеологически консистентни, че няма накъде. Казвам го с доза ирония, разбира се. Движението в едната или в другата посока се осъществява най-общо като се измери средата от всяка от двете партии и всяка от тях се опитва „да издърпва“ съответно лявото или дясното съобразно обективната политическа реалност към момента.

Това не пречи, разбира се, да се разпространяват всякакви идеологии и всеки да се опитва да убеди обществото в правотата на изповядваната от него. 

About author
Профилна снимка на Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институтът за свободен капитализъм “Атлас” е независимо и неполитическо сдружение, което си поставя идеални цели. Създаден в София на 25 март 2010 г., Благовещение, от 13 предприемачи, икономисти, политолози и журналисти.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*