Хората втора ръка

Хората втора ръка

1 views
0

Айн Ранд

 

Диалог между Гейл Уайнанд и Хауърд Роурк – глава 11, част ІV

 

“Роурк се обърна. Когато отново погледна Уайнънд, каза само:

– Надявам се, че е така, Гейл.

– За какво мислиш през последните седмици?

– За принципа, от който се ръководеше деканът, когато ме изключи от Стантън.

– Какъв принцип?

– Онова, което унищожава света. Онова, за което ми говориш. Истинското себеотрицание.

– Идеалът, който според тях не съществува?

– Грешат. Той съществува – макар и не така, както си го представят. Дълго време не можех да разбера хората. Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш втора ръка. Погледни Питър Кийтинг.

– Да. Мразя го дълбоко.

– Видях го – видях докъде се докара – и това ми помогна да разбера. Той плаща цената, чуди за какъв грях е наказан и си казва, че е бил твърде егоистичен. Но къде е егоизмът в действията или в мислите му? Каква е била неговата цел в живота? Величие… в очите на другите. Слава, възхищение, завист… всичко това произлиза от другите. Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други. В това се състои истинското себеотрицание. Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.

– Повечето хора следват този модел.

– Да! Но не е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива са хората втора ръка. Виж нашите така наречени културни прояви. Лектор, който декламира чужди мисли, незначещи абсолютно нищо за самия него, пред хора, които слушат, но пет пари не дават и седят там, за да кажат на приятелите си, че са посетили лекция на прочут оратор. Всички са втора ръка.

– Ако бях Елсуърт Тухи, щяха да попитам: да не би да пледираш против егоизма? Нима всички те не действат от   егоистични подбуди – да бъдат забелязани и харесвани, да им се възхищават?

– … другите. С цената на самоуважението си. В най-важната сфера – сферата на ценностите, на разума, на духа и мисленето – те поставят другите над себе си, точно както изисква алтруизмът. Истински себичният човек нехае за одобрението на другите. Няма нужда от него.

– Мисля, че на Тухи му е ясно. Точно затова  разпространява небивалите си глупости. Това е слабост и малодушие. Толкова е лесно да тичаш при другите. Толкова е трудно да разчиташ единствено на себе си. Можеш да симулираш добродетел пред публиката. Но не можеш да я симулираш пред себе си. Твоето его е най-строгият съдия. Те бягат от него. Прекарват живота си в бягство. По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността – лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.

– Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?” Питат: „Това ли е истината според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбера тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл или цел. Стив Малъри не можа да назове чудовището, но го разпознаваше. Страхуваше се от лигавия звяр. От човека втора ръка.

– Струва ми се, че твоите хора втора ръка го разбират, макар че не си го признават. Забележи как приемат всичко, с изключение на човек, който  се справя сам. Веднага го разпознават. По инстинкт. Към него потича особена, коварна омраза. На престъпниците прощават. На диктаторите се възхищават. Престъпленията и насилието  създават обвързаност. Форма на взаимна зависимост. А тези хора имат нужда от обвързаност. Трябва да налагат  нищожните си личности на всеки, когото срещнат. Свободният човек ги убива – защото не ги допуска в себе си, а за тях това е единствената форма на живот. Забележи как злобно негодуват срещу всяка идея, насърчаваща независимостта. Забележи колко са злобни към свободния човек. Вгледай се назад в живота си, Хауърд, и си спомни за хората, които познаваш. Те знаят. Изпитват страх. За тях ти си обвинение.

– Става така, защото винаги запазват известно чувство за достойнство. Все пак са човешки същества, макар да са свикнали да търсят себе си в другите. Но никой човек не може да постигне абсолютното смирение, при което няма нужда от самоуважение под никаква форма. Така никой не би оцелял. И след като векове наред са били бомбардирани с учението, че алтруизмът е върховният идеал, хората са го приели по единствения възможен начин. Да търсят самоуважение чрез другите. Да живеят живот втора ръка. И така  се е отворила вратата за всички злини. Възникнала е отблъскваща форма на егоизъм, която истински себичният човек не би могъл да си представи. Сега, за да излекуваме света, гаснещ от себеотрицание, искат от нас да унищожим егото. Чуй какво проповядват днес. Вгледай се в хората наоколо. Чудиш се защо страдат, защо търсят щастие, но никога не го намират. Ако някой се сепне и се запита дали му се е случвало да изпита съвсем лично желание, ще намери отговора. Ще си даде сметка, че мотивът за всички негови желания, усилия, мечти и амбиции са другите хора. Той дори не се бори за материални блага, а за заблудата на човека от втора ръка – славата. За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара  съседите да ме зяпат.” И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените ни  моменти са лични, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които  спасяваме от безразборно споделяне с другите. Но сега ни учат да излагаме пред обществото всичко, което е вътре в нас, да го поставяме на разположение на всички. Да търсим щастие в залите за събрания. Дори нямаме дума за качеството, за което говоря – за независимостта на човешкия дух. Трудно е да се нарече себичност или егоизъм – смисълът на тези думи е изопачен дотам, че да означава Питър Кийтинг. Гейл, мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място  от другите хора. Винаги съм искал хората, които харесвам, да имат едно качество. Разпознавам го веднага – и то е единственото качество, което ценя у хората. По него избирам приятелите си. Вече знам кое е то. Свободният дух. Няма нищо по-важно”.

 

Превод: Божидар Маринов

 

About author

Айн Ранд

АЙН РАНД (1905-1982) Алиса Розунбаум (Айн Ранд), американски философ и писател от руски произход, дъщеря на петербургски аптекар, емигрира през 1925 г. от Съветска Русия в САЩ, където е смятана за „най-влиятелния мислител на ХХ век”. „Ние, живите” е първият й роман, публикуван през 1936 г. „Изворът”(1943) я прави истински известна. В Съединените щати шедьовърът на Айн Ранд „Атлас изправи рамене” (1957) е втори по популярност след Библията. Книгите на Ранд са преведени на 16 езика и издадени в над 25-милионен тираж.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.