Списъкът на Талев

Списъкът на Талев

Избор на редактора
254 views
0

Не е луд, който яде зелника, а който му го дава

Калин Манолов

На 10 октомври 2013 г. Конституционния съд постанови, че бивши щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност могат да заемат постове в Съвета за електронни медии (СЕМ) и в ръководствата на държавни медии. С решението си съдът определи двата текста от Закона за радиото и телевизията, които забраняваха това, за противоречащи на Конституцията. “В съвременната демократична държава е недопустимо, която и да е свобода, включително и свободата на медиите от всякаква цензура, да бъде гарантирана посредством законодателно ограничаване на конституционни права на гражданите”, пишеше в решението на съда. “Въведената забрана за български граждани да бъдат членове на Съвета за електронни медии, както и да бъдат назначавани за членове на управителните съвети на Българската национална телевизия и Българското национално радио при положение, че са били щатни или нещатни сътрудници на бившата Държавна сигурност, има лустрационен характер и противоречи на принципа на правовата държава и на принципа на равенство на гражданите, като по същество представлява дискриминация, въведена със закон”, бе позицията на мнозинството от конституционните съдии. Свободата на словото и защитата от дискриминация възтържествува.

През юли 2017 дългогодишният журналист Иван Гарелов, същият и още по-дългогодишен агент на ДС „Талев“, се кандидатира за генерален директор на БНТ. В хода на шумната си и агресивна „предизборна кампания“ Гарелов/Талев разпространи списък с 85 подкрепящи кандидатурата му „интелектуалци“ – вероятно с прозрачната цел да повлияе на решението на СЕМ, в който със същото решение на Конституционния съд бе разрешено да бъдат избирани и агенти на ДС.

Как е правен „списъкът Талев“, можем само да гадаем. Може някой да е казал „да“ по принцип, за да не си разваля отношенията с приятел и колега. Може да е имало другарски срещи на тихия фронт между явни и тайни агенти и техните бивши или настоящи водещи офицери. Може да са размахани нечии кирливи ризи. Може дори нечие име да е включено, без пиртежателят му да е питан. Най-вероятно се е случило от всичко по малко, това не е толкова важно. Важното е, че има пряката връзка между решението на Конституциониня съд и кандидатурата на Гарелов. Който не я вижда, широко си затваря очите. Който пък „не знае“ колко антилустрационни решение прие Конституционния съд през годините, или е твърде млад, или твърде политкоректен, или ченге.

Конституционният съд във всичките си състави четвърт век методично отменяше лустрационните текстове в редица закони. Първо в Закона за банките и кредитното дело от 1992 г., който забраняваше избирането и назначаването в ръководните органи на банките на функционери на комунистическата партия и нейните сателитни организации, и на служители на бившата Държавна сигурност. После в първия Закон за досиетата от 1997 г., когато конституционните съдии изключиха от обхвата на закона себе си, президента и вицепрезидента, и всички лица, чиито имена и псевдоними фигурират само в картотеката и регистрационния дневник на Държавна сигурност – понеже нямало достатъчно доказателства за сътрудничеството им. През 1998 г. конституционните съдии отмениха и петгодишното ограничение в Закона за администрацията за заемане на ръководни длъжности в нея от бивши комунистически функционери и сътрудници на Държавна сигурност. Накрая, когато обслужващата въпросните функционери и служители функция на Конституционния съд стана прекалено явна, политиците взеха нещата в свои ръце. През 2001 година Народното събрание отмени втория Закон за досиетата, разтури Комисията “Андреев” и запечата архива на Държавна сигурност. На практика частична лустрация в България бе извършена само в две области – в науката ( чрез “Закона Панев”), и в ръководствата на радиото и телевизията (чрез Закона за радио и телевизия). Първата обаче бе прекратена през 1995 г. преди да изтече законовия срок, а във втория случай проверката на агентурното минало на ТВ и радиобосовете бе премахната със Закона за класифицираната информация. През 2013 бе променен и Законът за радиото и телевизията. С това като че ли политиците сметнаха процеса на декомунизация в България за приключен. И агент Талев, вербувал десетилетия агенти на ДС от БНТ, поиска да я оглави.

Ако някой твърди, че ако Гарелов бъде избран за генерален директор на БНТ, словото там ще стане по-свободно, или е млад наивник, или старо ченге. Свободата на словото не означава само правото на критика на управляващите в момента, нито пък зависи единствено от провежданата от тях медийна политика. Свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация. Що за разбиране е това, което позволява – и дори насърчава! – такова безразличие сред политическия елит, журналистическата гилдия и „свободното” общество, което да позволи на Гарелов да се канидатира за гендир на БНТ? Щом словото, което е начало на демокрацията, има нужда от защита, демокрацията боледува. Лекарството е: по-малко държава в медиите, повече отговорност на журналистите. Но това е либерално лекарство, явно твърде силен антибиотик за едно посткомунистическо общество. Дано най-после стигнем до него. Приватизацията на БНТ би била добро начало.

Накратко: не е луд, който яде зелника, а който му го дава. Благодарение на политиците и тяхната маша Конституционен съд, почти тридесет години след “падането” на комунизма България все още е (пост)комунистическа страна, а фактите за престъпленията на комунизма са заплашени от забрава, защото той бе обявен за несъществуващ. Но ако няма враг, срещу който антикомунистите да се борят, не е имало и престъпления. А ако не е имало престъпления, не е имало и нужда от борба с тях – това пък е индулгенция за съвестта на тези, които бяха призвани да се борят с комунизма, а не го направиха: духовниците и интелектуалците на България.

За живия още български комунизъм са виновни именно тези хора. Те не се бориха с него, докато беше силен, те не настояха и за преодоляване на последиците му, когато падна. И тази им вина е дори по-тежка, защото не е фактическа или политическа, а метафизична. Това е вината на съвременниците на престъплението, независимо от тяхното участие или неучастие в това престъпление, и независимо от идентификацията им с него.

Това е вината на всички, които сме или се смятаме за духовници и интелектуалци. Това е НАШАТА вина. Ако искаме да я изкупим, не трябва като политиците да искаме комунизмът да не пречи. Трябва да искаме да не се повтаря.

Иначе бивши ченгета ще ни вкючват в списъците си за подкрепа.

 

About author
Профилна снимка на кmanolov

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Коментари
  • Петко Михайлов#1

    август 10, 2017

    Много силно и точно казано! Ролята на обществената среда при подобни казуси традиционно се пренебрегва, а за метафизичните (философски) основи на нагласите, които правят случващото се възможно, никой не се и сеща да помисли.

    Отговор

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*