Кога словото е наистина свободно

Кога словото е наистина свободно

2 views
0

Ако словото, което е начало на демокрацията, има нужда от защита, значи демокрацията боледува.

Калин Манолов

През по-голямата част от тридесетгодишната си журналистическа кариера съм се стремял да говоря това, които другите не са могли или не са искали да кажат. Така разбирам мисията на журналиста. Преобладаващата част от колегите, да не говорим за ръководствата на медиите, в които работят, я разбират по друг начин. По ленински.

Според Ленин печатът е КАПО – колективен агитатор, пропагандатор и организатор.

Вече освен вестници има и електронни медии, но иначе българските партии определено споделят тази болшевишка парадигма. В резултат така го разбират и ръководствата на телевизиите. Те винаги вървят с победителите, защото в победителите е и моркова, и тоягата.

Това пролича за последен път на 6 октомври 2017, когато двама събеседници от двете управляващи партии в студиото на национална телевизия един след друг заплашиха водещия с уволнение, а телевизията му с половин уста „застана зад него“. Може би като в турска баня? Що се отнася до партиите, едната партия обяви мнението на представителя си за лично, макар в предаването той да каза точно обратното, другата нищо не обяви, защото гостът в студиот й е председател. Чудя се как и двете партии не се сетиха да призоват „от ситуацията да не се извличат политически дивиденти”. Качеството на политическия „матрял“ в България прогресивно спада…

Но нека оставим настрана начина, по който повечето партии и медии „защитават“ свободното слово. Те имат право на него, докато не пречат на моето разбиране – че свободата на словото е неотменимо човешко право, с което човек се ражда, и че държавата трябва да го гарантира в конституцията. Много по-големият проблем са двата казуса, които предизвикаха заплахите от страна на политиците в студиото – превъоръжаването на българската армия на стойност 3 милиарда лева, и скандалните корупционни схеми, които всяка спечелила избори партия прави в своите „феоди“ – неясно на каква стойност. Политиците очевидно смятат това за тяхна работа. Докато я вършат, никой, особено журналисти, не трябва да им се мотае из краката.

Според мен

общество, в което за обществените дела е прието да се грижат само държавни служители – политици или чиновници, тъй като само на тях им се плаща за това, е много болно.

Схващането, че е необичайно и дори недопустимо „обикновен гражданин” да се интересува от разрешаването на обществен проблем, убедително го доказва. И фактът, че това мнение е широко разпространено, просто прави абсурда да оспорваш правото на гражданите да се интересуват от политика при толкова обсебен от политиката обществен живот, още по-голям.

Законодателят обаче не мисли така. През 1991 г. великите ни депутати не само че оспориха правото на гражданите на политическа активност – те направо го забраниха. Чл.1 от комунистическата конституция за монопол на комунистическата партия в политическия живот в България бе утвърден с чл.11 и чл.12, ал.2 в сега действащата конституция. Партийният монопол бе конституционно узаконен. Политическа конкуренция между партийно и непартийно не се допусна. И тъй като българските граждани бяха заставени да живеят без политическа свобода, много малко от тях могат да се похвалят с икономическа свобода.

Какви са последствията ? Пълна безконтролност на служителите от страна на обществото, и използване на позициите им изцяло за лична изгода и в ущърб на гражданите. Трудно създаване и поддържане на граждански организации, различни от партиите. Възприемане на самите партии като егоистични, лъжливи и корумпирани по презумпция. Пълно незачитане на закона поради липсата на опасност от наказание. Повсеместна и безогледна корупция. И не на последно място – пълна безпомощност на свободното слово пред самозабравилите се чиновници и политици.

В такива общества има двойни стандарти: за „нашите” хора и за всички останали. За „нашите”- партийни членове и активисти, партията се грижи чрез държавата. За „останалите” – бедни, маргинализирани, самозатворени в рамките на семейството, приятелите, населеното място, без никакъв достъп и връзки с високите етажи на властта – не се грижи никой. Политическият дневен ред на обществото се пише САМО от партии, за които гласуват предимно най-бедните и неграмотни граждани на България. Мислещите, активните и предприемчивите не гласуват. Първите се въртят в омагьосания кръг на недоразвитост, изостаналост и безнадеждност, присъщ на домодерните, патриархални общества, и чакат „Европа да ги оправи”. Вторите се оправят сами, но като вътрешни емигранти. Двете Българии рядко се срещат и още по-рядко – познават.

Вместо да противодейства на тези процеси, журналистическата гилдия, увлечена в конкурентна борба за оцеляване, ги подпомага. Обслужвайки корпоративни и партийни интереси, отказвайки да принуди политици и администратори да участват в свободен обмен на информация, медиите правят българската демокрация илюзорна. Защото

свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация.

Ако словото, което е начало на демокрацията, има нужда от защита, това означава, че демокрацията боледува. Значи, че повечето хора не се осъзнават като индивиди, а само като част от някакво цяло. Това превръща държавата в територия, в която няма ценности, няма морал, няма норми на обществено поведение, няма граници между добро и зло. Властта деградира до мрежа от взаимообвързани и взаимозависими престъпници, които преследват единствено своя интерес, и които призваната да се бори с тях правосъдна система на практика защитава.

Какъв е изходът?

Един възможен за България напредък по пътя към свободата е усвояването на нейната философия.

Тя е много проста и се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Всеки е отговорен за своя собствен живот. Всеки се ражда с неотменимите права на живот свобода и собственост, присъщи на природата му на разумно същество, което може да взима самостоятелни решения и да носи лични отговорност за тях. Всеки има право да защити собствения си живот, свобода и законно придобита собственост, от насилствената принуда на други хора, но няма право да използва насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Всеки може да избира лидери за себе си, но не и да налага управляващи над другите. Всеки определя своите цели на основата на своите собствени ценности. Всеки може да бъде свободен.

Иска ми се да чуя журналист да защитава тези принципи в разговори с гостите си. За политиците отдавна нямам надежда.

About author
Профилна снимка на кmanolov

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*