Как ще гласувам на референдума и защо ще гласувам така: лична позиция

Как ще гласувам на референдума и защо ще гласувам така: лична позиция

3

 

Николай Христов

 

Референдумът на 6 ноември 2016  поставя три принципни въпроса, които са полемични не от вчера – и не само в нашата страна. Има много аргументи в подкрепа на позициите „за“ и „против“ и по трите теми. Аргументацията варира както с оглед някакви (правилни или погрешни) конюнктурни представи, така и с оглед на принципни положения. Някои от аргументите са чисто идеологически (независимо дали така биват опаковани), други са, меко казано, лаишки.

Понеже въпросите са няколко, а аргументите премного, по-долу ще адресирам само към тези, на които смятам, че следва да се обърне внимание.

 

I.Задължително гласуване. НЕ!

 

  1. Тук е най-лесно. Привържениците на задължителното гласуване изхождат от две погрешни предпоставки. Едната идеологическа, другата, да кажем, погрешна.
  • (Де)Легитимиране на системата. (идеологически аргумент)

Демокрацията с всеобщо избирателно право очевидно се намира в криза и избраните по този механизъм представители получават все по-малко подкрепа. С други думи – тече процес на естествена делегитимация на демокрацията поради незаинтересоваността (по много и различни причини) на населението от участие в изборния процес. Задължителното гласуване е естествена имунна реакция на (част от) привържениците на тази система, които по инерция към момента са мнозинството от хората в цивилизования свят.

Аз лично не приемам подобен аргумент и не считам демокрацията с всеобщо избирателно право за най-добрата политическа система. Естественият процес на делегитимация (който като цяло се развива именно поради пороците на въпросната система), подсказва недвусмислено това.

  • Ако накараме хората да гласуват, те ще гласуват за нас, които искаме да ги накараме насила да гласуват, а ние сме от „добрите“. Така „лошите“ ще имат по-малко тежест. (погрешен аргумент)

Този аргумент стъпва на кумулативните допускания, че: а) негласуващите хора са непременно от „добрите“; б) определени политически сили са непременно „добри“, а други непременно „лоши“. И двете допускания са просто неверни.

Именно защитниците на демокрацията и плурализма би трябвало да знаят, че в тази система „всички са добри“ по дефиниция. Това е фундаментът на демокрацията – „добри“ и „лоши“ политически идеи няма, всяка политическа доктрина има право на съществуване . Етикетирането й като „добра“ или „лоша“ (съответно представителите на съответните идеи, било то и идеите на шуробаджанашката политическа доктрина), никак не е демократично и плуралистично. Това по второто допускане.

Що се касае до допускането, че негласуващите ще изберат „добрите“, то тук математиката би ни казала, че елементите на всяко множество са в нормално съотношение. Тоест – вдигането на избирателната активност не би променила процентното съотношение на партиите, а само номиналните гласове за тях. Математиката обаче не е хуманитарна наука. Последната по-скоро ще ни каже, че негласуващите в мнозинството си са или не особено образовани и грамотни и поради това незаинтересовани, или не особено осведомени относно политически процеси, идеи, личности в политиката и т.н. и също – поради това-  незаинтересовани. Съответно всеки да си прави изводите как биха гласували такива хора. Това също е вид допускане, разбира се, доколкото никой не го е мерил социологически (или поне аз не съм попадал никога на подобно изследване), но за да не създаваме излишна полемика по темата, нека признаем равния математически резултат.

 

2. Като привърженици на свободата, или поне който е такъв, следва да признаем свободата да се гласува или не гласува. Тук обикновено се противопоставя тезата за отговорността, с която да се обоснове това задължение, но тази теза също е идеологическа. Отговорност за какво и към кого? За „общите дела“ и към „обществото“ …

 

II.Мажоритарен вот. ДА!

 

  1. Основните аргументи на противниците на мажоритарния вот са два. Единият е от идеологическо естество, другият изхожда от местната конюнктура.
  • Мажоритарният вот силно изкривява представителството (в сравнение с пропорционалния) и удря по плурализма на демокрацията. (идеологически аргумент)

Това е така. Това е първоначалният временен ефект, който се получава, когато се преминава от пропорционална избирателна система към мажоритарна. Нещо повече – за ужас на демокрацията, мажоритарният вот води до еднопартийно управление и (в добрия случай) двупартийна политическа система. Човечеството настръхва, когато си помисли за дввуполюсен модел, в който има само „черно“ и „бяло“ (или синьо и червено, примерно). За установяване на трайно еднопартийно управление (особено с тенденция за сливане на партия и държава) пък да не говорим. Все лоши неща.

Факт. Само че дали зад тези видими ефекти нещата изглеждат тъкмо така? Не. Двупартийният модел ясно би очертавал идеологическата граница между основните ценности в обществото, и то във всеки един момент. Тази граница ще се мести непрекъснато, разбира се – както се сменят и цялостните обществени нагласи. Вътрешно в двете групи, намиращи се от двете страни на границата на ценностите, пак ще си има плурализъм, който би съответствал на многообразието на индивидите. Тъкмо ще открием „топлата вода“, установявайки факта, че трябва да се научим да работим с хора, които не можем да понасяме, ако искаме да реализираме идеите си, които са сходни (или поне „от нашата страна на барикадата“), а също така и фактът, че не можем да достигнем собствения си „политически идеал“ никога (ако още не сме разбрали, че с цепене на мънички, радикални в идеите си групички, също не става). Установяване на трайно еднопартийно управление и сливане на партия с държава също няма да се случи поради факта, че никое управление не може да отговори напълно на избралите го, а огромната група избиратели е силно претенциозна, когато не бъдат изпълнени тъкмо обещаните на съответната подгрупа от тази група неща. Всички знаем, че политиците обещават много, но изпълняват малко, а също и че биват товарени с нереалистични очаквания, след което естествено следва разочарование и обръщане към „другите“ на пазара.

Та при мажоритарния избор, „най-добре продаващата“ се комбинация от личност и политическата идея, на която е носител, заедно с добра балансираност по отношение на мнозинството от възможните преобладаващи идеи (но все пак близки), печели мандата за изява. Какво лошо има в това? Какво значение има от коя партия е тази личност? Какво значение има колко партии управляват?

  • Победителят печели всичко, а ние знаем тук кой и как побеждава. (конюнктурен аргумент)

Тук влиза цяла плеяда от хипотетична и социологическа аргументация, която ни обяснява как една определена партия взема всички мандати и/или как едни мафиоти-феодали си пазарят депутати. Възможно е да е така, или да не е така. Дайте да пробваме, пък да видим какво ще стане. Хипотезите и на двата аргумента са налице вече две поколения. Никой не е открил нещо ново, търсейки го по абсолютно един и същ начин, респективно получавайки един и същ резултат. Последният, апропо, съвсем взе да се влошава. Разбира се, това не се дължи само на избирателната система, но и тя има своята роля.

 

2. Имаме достатъчно основания да смятаме (статистики, опит, социология), че нечий личен авторитет, популярност и т.н., се различава в доста голяма степен от този на партията, която номинално го издига. В един двупартиен модел, който резонно следва мажоритарния вот (виж обаче по-горе по тази тема какво точно се получава), съвсем няма да е толкова ясно коя от двете основни партии печели даден мажоритарен мандат. Всяка от тях ще е принудена да привлича и излъчва личности, от една страна, а от друга, личностите много внимателно биха балансирали личния си авторитет и позиции, с които са разпознаваеми, с тези на партията. Бих казал, че ще бъде най-малко интересно да се наблюдава процесът, ако друг стимул не е останал в морето от отчаяние.

 

3. Правилото на мажоритарния вот, че победителят взема всичко, от една страна компроментира плурализма, но от друга дава възможност за реализация на идеите на „най-добрия“ в пълен мащаб. Ако не са добри, няма как да се оправдава с лошите партньори, трудната опозиция или плаващите мнозинства. Плурализмът не изчезва, просто от хоризонтален става вертикален. Когато „всички са на власт“ едновременно, което се получава при хоризонтален плурализъм, системата е парализирана и никой нищо не може да реформира в нея, или пък, ако се движи, то го прави въз основа на нездрави договорки от типа „ти на мене, аз на тебе“. Съответно и на публиката е изключително трудно да прецени кой е виновен.

 

4. Двупартийният модел има далеч по-последователен и визионерски начин на функциониране, тъй като веднъж установен, участниците в политическия процес разполагат с известна доза сигурност и стабилност (но не от онези, за които ще се сетите, четейки тези думи), респективно планирането и визионерството в политически и държавнически смисъл би увеличило времевия си хоризонт отвъд четиригодишния мандат за крадене.

 

III.Намаляване размера на субсидиите за политическите партии. ДА!

 

Съображенията ми по този въпрос са принципни. Иначе съм не просто за намаляване, но и за изцяло премахване. За това ще коментирам без оглед размера на съответната субсидия – колкото по-малък, толкова по-добре, а най-добре да се премахне изцяло.

Привържениците на позицията, че субсидиите са нужни, излагат три основни аргумента за това: а) за да не се финансират партиите от частни лица и така да стават зависими от нездрави интереси; б) за да могат в политическия процес да участват „малки“ и/или „нови“ политически субекти (които да не са финансирани от частни субекти с нездрави интереси); в) за да могат и „бедните“ да имат възможност да участват в политическия процес.

На всички ни е ясно, че

политика без пари в днешно време е немислима.

Но кой трябва да плаща, за да можем всички да определяме как да живеем съвместно (каквато уж е целта)? Отговорът според мен, е принципно само един – този, който иска и може, който е загрижен за това и може да си позволи да отдели ресурс. Това са два основни типа хора.

Едните са меритократи-теократи, които, никой не може да ме убеди, че не могат да вложат (защото нямат) средства и/или време/талант/способност в политическия живот, именно в защита на собствените си ценности (вместо да субсидират защитата на чуждите). Това би било не съвсем демократично, но вече коментирах темата за представителната демокрация.

Другите са т. нар. „олигарси“, които биха финансирали политически партии само срещу някаква изгода, респективно в „обществена вреда“. По този аргумент вече се коментира във връзка с аргумента за пазаруването на мажоритарни кандидати. Валидно е същото.

Остава да дадем отговор на въпроса

„Какво правим с „малките/новите“ и „бедните“?“

Първите, в рамките на двупартийна система (виж по-горе), просто ще са част от по-голямата партия и ще “пробиват” чрез нея.

За вторите важи критиката ми на демокрацията с всеобщо избирателно право. Тук ще добавя само, че е меко казано перверзия, някой да финансира политическите си противници. Така обаче  се получава със субсидиите за политическите партии. Те са парите на данъкоплатеца, който пък в огромната си част е меритократ-теократ …

Накратко: малките и бедните трябва сами да се опитат да станат големи и богати. Така израстват всички деца.

 

About author

Николай Христов

Завършил е магистратура по „право” в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Практикуващ адвокат от 2008 г. Специализирал е в областта на търговското и гражданското материално и процесуално право. Има интереси в областта на икономиката и философията. Участва в събитията и обществените процеси по време и след протестите от 2013г. и е отдаден и на редица обществени каузи. Член на Института за свободен капитализъм „Атлас“.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.