Цветелин Цоневски

(По “Човешкото действие” на Лудвиг фон Мизес)

Статистическите данни за 2012 сочат, че раждаемостта в България е рекордно ниска, като същевременно нивото на пенсионните плащания е най-ниското в Европейския съюз.Към това може да се добави и качеството на медицинските услуги. Общото между всички тези неща е, че основният разпределител в тези три сектора е „социалната държава“.

Мнението, че всичко това е напълно нормално в страна, където „либералните“ икономисти правят експерименти с плоския данък: държавните приходи са ниски и няма средства за „достойно“ заплащане, е доста популярно. Към това често се прибавя и проблемът с валутния борд, който бил спирачка на икономическото развитие и всеобщото благоденствие.

Популярността на едно мнение не го прави вярно, разбира се. Като се оставят настрана емоционалните изказвания и се подходи чисто икономически, става ясно, че „социалната държава“, също както всеки друг индивид, е изправена пред дилемата за разпределение на оскъдни ресурси между голям брой конкуриращи се крайни цели. Насочването на средства към увеличаване на заплащането на държавните служители означава, че пенсионерите ще останат без надбавки например. Ясно е, че с колкото повече дейности се нагърбва държавата чрез своите институции, толкова повече се увеличава броя на конкуриращите се крайни цели. Всичко това става, естествено, за сметка на „щедрия“ български и европейски данъкоплатец. Интересното в случая обаче е, че прехвърлянето на средства от данъкоплатеца към държавните институции означава ограничаване на броя на конкуриращи се крайни цели на хората.

Австрийският икономист Фридрих фон Хайек казва, че колкото повече планира държавата, толкова по-трудно става планирането от страна на отделния човек. Това поставя на дневен ред въпроса на кое ниво да става планирането на определени неща. Пълният крах на плановата икономика е ясен показател, че планирането на икономическата дейност от страна на държавните структури е неефективно и прахосническо. Не толкова далеч от това е и когато държавните структури се намесват в социалната сфера и планират за сметка на гражданите. Възможно ли е например да се направят точни калкулации на сегашните нива на раждаемост, за да се планира медицинското и социално осигуряване, и то така, че да гарантира качествено медицинско обслужване и нормални нива на пенсии? Отговорът е известен от реалния живот – не. Говори се за застаряващо население, увеличава се пенсионната възраст, качеството на медицинските услуги като цяло е сравнително ниско.

В дискусии защитниците на държавното планиране се държат като шахматисти, за които хората са като фигури на шахматното поле, които могат да местят както намерят за най-добре. За тях най-важно е да се събират публични средства, защото ако социалните функции не се изпълняват от държавните структури, никой друг няма да ги изпълнява защото никой няма интерес.

Не бързайте толкова обаче. Всеизвестно е, че хората се ръководят от собствените си интереси. Нетрудоспособността поради възраст настъпва за всички, макар и по различно време в зависимост от начина на живот и избора на професия. Спестяването на средства в годините на трудоспособност биха имали далеч по-висока стойност в годините на нетрудоспособност. Нивото на спестяване може да се определя от всеки един и да е в различна форма. Пазарът като форма на процес, определящ човешкото поведение, има феноменалната способност да определя цени, които служат като информационен ориентир за това къде, как и колко може да се инвестира. Всичко това е възможно да се прави по индивидуална преценка, без да е необходимо средствата да се прехвърлят в един общ фонд които да ги преразпределя. Ако някой предложи на съседите си в кооперацията, където живее, да събират пари, с които да си купуват храна, сигурно всички ще го помислят за луд. В крайна сметка какво гарантира, че когато частните средства постъпят в една сметка, всеки получава справедлив дял от храната спрямо вноската си? По същия модел оперира и пенсионното осигуряване.

Процесът на планиране от страна на индивида е икономически, но и морален. В общества, основани на пазарен принцип, принудата и насилието са несъвместими. Разделението на труда и възможността за индивдуално планиране прави хората отговорни за техния обществен принос, но същевременно насърчава милосърдие и взаимопомощ в случай на нужда.