Проблемна ли е междуфирмената задлъжнялост?

Проблемна ли е междуфирмената задлъжнялост?

1 views
0

Красимир Йорданов

От край време в публичното пространство циркулират твърдения, че нарастването на т.нар. „междуфирмена задлъжнялост” е изключително проблемно явление, което заплашва икономическата система от „верижни фалити”.

Дали обаче проблемът с междуфирмената задлъжнялост не се преекспонира, както често се случва и с други подобни теми в общественото пространство? Дали наистина покачването и е опасно, за кого тя е проблем и нужни ли са действия от страна на правителството за нейното намаляване? Отговорът на тези въпроси трябва да се търси в природата на междуфирмената задлъжнялост – в самата и същност и в причините, които я пораждат.

Задълженията между фирмите възникват по повод движението на продуктите на техния труд и суровините за производството на тези продукти, или тогава, когато времето на физическото прехвърляне на стоката (услугата, суровината и т.н.) се различава от времето на извършване на плащането.

Ако фирма А продаде на фирма Б своя продукт, но се съгласи последната да и плати на по-късен етап, то тя ще има вземане в своя баланс, приблизително равно на стойността на задължението на фирма Б в нейния баланс. Така възниква междуфирмена задлъжнялост.

Търговско кредитиране (увеличаване на междуфирмената задлъжнялост) в условията на икономическа експанзия.

Нека се върнем на примера с фирма А и Б. Защо фирма А ще се съгласи да кредитира фирма Б?

На първо място, защото в условята на конкурентна среда това е един от начините кредитиращата фирма да увеличи клиентската си база, а в условията на криза да запази същата. На второ място – защото фирма А има доверие на фирма Б, че все пак ще успее да погаси своето задължение в срок.

Така, фирма А увеличава първоначално своите приходи (но не и кеша си), показвайки нарастване на счетоводната печалба в отчета за приходите и разходите, поемайки обаче риск от евентуално неплащане от страна на своя контрагент, което автоматично би редуцирало печалбата със стойността на вземането (кешът, който не е получен). Нещо повече – фирма А конструира своя финансов план и бюджет на базата на допускането, че това вземане ще бъде инкасирано и е вложила средства в производството на този продукт, по повод на който вземането е възникнало. Самото финансиране на вземането обикновено се осъществява чрез отсрочване на плащанията към доставчиците на фирма А.

Разбира се възможен е и втори вариант – въпреки, че фирма Б би станала клиент на фирма А само, ако фирма А се съгласи да продаде на кредит, то последната може да не се съгласи на тези условия, изисквайки незабавно плащане (дори и предварително плащане).

Така, в този случай, фирма А не пожелава да поеме риска и цената за това нейно решение е загубата на клиент Б, съответно по-малко приходи, но по-голяма сигурност. Ако приложи първия случай, то фирма А ще спечели допълнителен клиент, ще увеличи своите приходи и активи, но цената на това всъщност е поемането на риска от неплащане на продадената стока (и впоследствие намаление на активите със стойността на отписаното вземане.)

Несбъдването на риска от неплащане и политиката на продажби на кредит прави възможно относително по-бързото разрастване на съответната фирма и увеличаване благосъстоянието на собствениците и на заетите в нея служители.

Търговско кредитиране (увеличаване на междуфирмената задлъжнялост) в условията на икономическа криза.

Настоящата рецесия в България беше внесена отвън – тъй като икономиката ни е изключително отворена към световната, то рязкото свиване на външното търсене доведе до остър спад на износа, преките чуждестранни инвестиции и заеми и оттук и на вноса на стоки и услуги, тъй като по-голямата част от вноса беше финансиран именно от чужди капитали. Резултатът бе общо намаляване на търсенето, тоест изчезнаха купувачите за част от произведените блага от българските фирми (тъй като действителното търсене се оказа по-малко от планираното в сметките на производителите при изготвянето на техните бюджети).

Напрактика търсенето на някои стоки и услуги напълно изчезна, което доведе до фалит на фирмите-производителки на тези стоки и услуги. В общия случай обаче намаленото търсене доведе до по-ниски приходи за фирмите, резултат от нереализирана продукция и по-високи нива на запаси в складовете (самата планирана за продажба, но нереализирана продукция) в сравнение с периода преди спада на търсенето.

Така, производствената активност в България бе намалена, а общоприетият измерител на тези процеси – Брутният вътрешен продукт (БВП), се понижи значително спрямо нивата си отпреди кризата.

Как обаче междуфирмената задлъжнялост се вписва в тази кризисна картина?

Нека се върнем на нашия пример с фирма А и фирма Б. Фирма Б изнася своята продукция на европейския пазар, който рязко се свива. В резултат на това въпреки, че фирма Б е произвела продукция за 10 млн. лв., то успява да продаде на своите клиенти продукция за 6 млн. лв. като цялата реализирана продукция се заплаща от западния клиент (тоест във фирмата постъпва кеш за 6 млн. лв.). Останалите 4 млн. лв. остават в склада на фирмата. Ако за производството на тези 10 млн. лв. продукция са били необходими 8 млн. лв. суровини, 5 млн. лв. от които фирма Б е закупила на кредит от фирма А, то очевидно с постъпленията от продажбите, фирма Б няма да може да изплати задължението си към фирма А (отделно фирма Б има и други разходи – за заплати, лихви, външни услуги и т.н.).

На база разговори с клиентите от Западна Европа, фирма Б вижда, че за следващия период търсенето ще е за 5 млн. лв. и решава да произведе продукция за 1 млн. лв., а останалите 4 млн. лв. да вземе от склада. За да произведе продукция за 1 млн. лв. обаче на фирма Б са и нужни суровини за 0,8 млн. лв. от фирма А.

Какви са възможните решения за фирма А:

1. Кредитира отново фирма Б за 0,8 млн. лв. и с това увеличава вземанията в своя баланс към тази фирма на 8,8 млн. лв. (по същата схема задълженията на фирма А към нейните доставчици С, Д, Е и т.н. също нарастват.)

2. Отказ от кредитиране и предприемане на съответните действия по съдебно събиране на вземанията си от фирма Б.

Щом междуфирмената задлъжнялост в България се увеличава, това означава, че напрактика фирмите прилагат най-често първия случай – взаимно се кредитират, поемат риска от нови бъдещи неплащания и по този начин си осигуряват оборотно финансиране до времето, когато складовете ще се изпразнят от натрупаната нереализирана продукция и то при това абсолютно безплатно – каквато е българската практика на липса на начисляване на лихви при търговски заеми.

По този начин от „проблем”, междуфирмената задлъжнялост и по-точо нейното увеличаване, се превръща в решение на проблема с липсата или намаляването на банковото кредитиране за оборотни нужди. Защото междуфирмената задлъжнялост напрактика представлява форма на финансиране.

Ако фирма А избере отново да кредитира фирма Б с нужните и 0,8 млн. лв., то тя поема риска на фирма Б и по този начин благодарение на увеличаването на междуфирмената задлъжнялост икономическо съществуване на фирма Б продължава да бъде реалност. В случай, че фирма Б реализира очакваните 5 млн. лв. приходи от продажба на продукция, то тя ще върне част от дължимите от нея пари на фирма А. Ще има възможност да върне остатъка вбъдеще.

Разбира се, ако кризата продължи да се задълбочава, фирма Б все по-трудно ще се изплаща на фирма А, което може в крайна сметка да доведе до спиране на „кранчето” от фирма А и фалит на фирма Б. За това обаче няма да е виновна междуфирмената задлъжнялост, а самата криза, свитото търсене.

Следователно увеличаването на междуфирмената задлъжнялост не е фактор за рецесията, а резултат от нея.

По време на криза е нормално да има фирмени фалити, което означава загуби за всички заинтересовани спрямо фирмата лица (тези спрямо които е задлъжняла). Това обаче си остава тяхна лична драма и не е нужно да се занимава цялото общество. Все пак претендираме да сме пазарна икономика.

About author

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.