Преход for dummies*

Преход for dummies*

98 views
0

Отблъскванато на българите от политиката отне и шанса им да бъдат граждани. Или поне не „на пълен работен ден”.

Калин Манолов

 

Бойко Борисов е бивш бодигард на Тодор Живков и Симеон Втори. Първият е комунистически диктатор на България от 1956 до 1989 г.; вторият – бивш цар, изгонен  от комунистите през 1947 г. след манипулиран референдум, и…премиер на България от 2001 до 2005 г. След като бе последователно главен секретар на българското вътрешно министерство с чин генерал, и кмет на столицата София от 2005 до 2009 г. с титлата инженер, през 2009 г. и 2014 г. Борисов също стана премиер. На 31 август 2012, при откриването на втория лъч на метрото в София (идеята за което е на споменатия Живков и е от 1967 г.!), в присъствието на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, Борисов каза: „Повярвайте ми, когато имаш подобни инфраструктурни проекти, това е самочувствие на нацията, това е демокрацията!”

При сегашната българска образователна система Борисов има всички шансове да влезе в учебниците по обществознание с

нова дефиниция на понятието „демокрация”.

Вярно, от втори опит: на 20 април 2012 г., когато обеща „България да има магистрали от Турция до Пловдив, от Черно море до София и от София до Бяло море”, още не се беше сетил, че това е „демокрация”… През 2016 Борисов разбра, че има още по-демократична демокрация – пряката. Припозна референдума на  Слави и обеща да работи за вкарването на отговорите му в закони. Особено на мажоритарната система, в която вижда комай единствения начин да се задържи на власт. Тръпки ме побиват как ще я приложи.

България – малката източноевропейска страна, в която се случват тези абсурдни събития, е бивш най-близък сателит на Съветския съюз. На пленум на висшето ръководство на управляващата комунистическа партия, провел се на 3 декември 1964 г., споменатият Тодор Живков предлага Народна република България да стане 16-та съветска република. Идеята на Живков е оценена като „забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм” и горещо подкрепена от участниците в пленума. На предишен пленум през юли 1963 г. Живков предварително е обосновал доброволният отказ от национален суверенитет: „Суверенитетът народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът – щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата”.

България не стана 16-та съветска република само защото Съветският съюз не я пожела.

Но двете дефиниции – на суверенитет и демокрация, направени от първите ръководители на страната през 1963 г. и 2012 г., като че ли най-ясно описват половинвековния й път. Суверенитетът е храна, демокрацията – метро. Свободата вероятно е чудото, което заместникът на Бойко Борисов в правителството – тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов, обеща през втория мандат на ГЕРБ. Естествено, чудото не се случи.

Основната причина: след падането на комунизма в България не се намери партия, самоопределяща се като дясна, която да конструира истинска либерална алтернатива на българския комунизъм. Имам предвид класическия либерализъм на Джон Лок и Фридрих фон Хайек, не разводнения социалистически вариант, който от началото на прехода фондациите на Сорос пробутват на “десните” в бившия соцлагер. Такъв ще бъде и митичният “нов десен проект”, с който Радан Кънев ще се опита да замени проваления Реформаторски блок. Той всъщност иска да приложи същата схема с “правилните хора””. Такива в сегашната българска политика няма.

Истинска дясна партия никой от сегашните политици нито може, нито иска да направи.

Подобен проект изисква апостолски усилия и е сравним с налагането на нова религия. В България след Левски няма Апостоли. И май никога не е имало Христос. Затова все още либерализмът в България е по-скоро ерес или в най-добрия случай – политическа екзотика. Обществото е фрустрирано, а правовата държава е мираж.

За повечето хора разбирането, че демокрацията не е просто управление на мнозинството, а установяване на принципи на съвместно съществуване, които удовлетворяват всички, вкл. индидивида като най-малко малцинство, е твърде непопулярно. За политиците пък демокрацията е абсолютно мнозинство, което позволява да се управлява безконтролно. Затова за 27 години нито една „антикомунистическа партия” не обясни на българите, че обратното на комунизма не е демокрацията, а капитализмът – общество, основано на права на собственост, пазари и власт на закона. И тъй като носител на идеите на капитализма са либералните, т.е десните партии, в България няма капитализъм, защото няма истинска либерална (дясна) партия. И обратно.

Тази липса днес е характерна за цяла Източна Европа, където всеки и по всякакъв повод се обявява(ше) за „десен”. Но в България, въпреки многото фалшиви заявки, липсата на автентична десница поне спести красивата илюзия, че либералната революция е победила, преди да е започнала.

Либерализацията на обществото и политиката в България фатално закъсня.

И влизането на страната в Европейски съюз през 2007 г. не компенсира това закъснение. Вместо да легитимира либерализма като успешен изпробван модел на развитие, „Клубът на богатите” в сегашния си евросоциалистически вид и начин на функциониране го утвърди в съзнанието на повечето българи като пореден провален експеримент. Все по-засилващото се разочарование от ЕС всъщност е логичният край на дълга верига разочарования от Запада, на който България така иска(ше) да прилича. И по-точно от начина, по който цивилизованият свят препоръча на България и на другите източно европейски страни да преодолеят комунизма – с писане на домашни и изпълняване на критерии. Е, влязохме в НАТО, в ЕС, в СТО.. И какво? След генерал-премиер вероятно ще си изберем и генерал-президент. И като минаваме по Ларгото, ще козируваме и на двете страни.

Болшинството медии и анализатори нарекоха описаните дотук  процеси в България „преход към демокрация”. Създаването на идеален свят обаче преднамерено бе заложено като крайна цел на въпросния преход. И тъй като след мрака на новото робство – комунизмът, този прекрасен нов свят по неизбежност трябваше да е свят на Свободата, тоест на капитализма, а създаването му бе невъзможно,

преходът стана метафора за техния изначален морален провал.

Това, освен че отблъсна българите от политиката, отне и шанса им да бъдат граждани. Или поне не „на пълен работен ден”. Повечето българи са граждани в свободното си време – след цял ден работа за държавата. В представите им гражданското общество все още е предимно морализаторско – квартален мърморко, който ти казва какво да правиш и какво не; аполитично – без противоречиви интереси; и което е най-важното – икономически индеферентно. Затова партиите, макар и осмивани и мразени, останаха монополен посредник между обществото и властта, който препятства прякото участие на свободния гражданин в избора на представители и вземането на решения. Затова много свободни граждани в България няма. Сменявачи на системата обаче – бол. Докато станат част от нея.

Шансът България да се промени е единствено в младите й поколения, имали късмета да се родят след комунизма. На тази част от тях, останали в България. За което всъщност трябва да им благодарим. И да не ги учим какво да правят с живота си – очевидно не можем да освободим съзнанието си от потискани спомени за миналото, нито да спрем да пренасяме това минало в бъдещето. Просто не знаем как.

 

 

 

 

 

 

* За начинаещи

About author

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.