За правовата и социалната държава

За правовата и социалната държава

1 views
0

Калин Манолов

Заради увеличаването на възрастта и стажа за пенсиониране, в четвъртък, 11 декември 2014, КНСБ разходи по жълтите павета 50-ина автобуса свои членове, които “не искаха да се трудят до живот за мизерни пенсии и заплати“. КТ “Подкрепа” не се включи в протеста. „Няма смисъл от протест в тая държава. Трябва всенароден бунт!“, заяви президентът на конфедерацията д-р Константин Тренчев.

За какво всъщност профсъюзите протестират и се бунтуват, та чак преврат бленуват? Според самите тях: за европейска социална държава, която омекотява капитализма, защитава труда и свежда експлоатацията до минимум; която не допуска съществуване на бедни хора и създава социално устойчиво общество; която предоставя равнопоставено и еднакво за всички ползване на социалните услуги.

Но България е член на Европейския съюз от 8 години, а в преамбюла на българската конституция от 25 години пише, че България е социална държава. Ако смятат, че това не е вярно, защо вместо да протестират, синдикатите не се оплачат в Брюксел или не сезират Конституционния съд?

Може би защото държавата има две лица. Социалната държава е едното. Правовата държава – другото. Социалната държава по правило не е правова по една проста причина – тя иска равенство в резултатите, а хората са различни помежду си по пол, възраст, умствени способности, произход, навици, умения, знания. Немислимо е между тях да има равенство в труда, в разпределението и потреблението на благата. Възможно е да има само равенство във възможностите да се трудят и печелят. Тоест – равенство пред закона, а не равенство, въведено чрез закон. Всеки съд ще каже това. Друг е въпросът дали ще го мисли.

Лично аз не мога да си представя как равенството може да бъде въведено със закон, ако свободата не бъде разрушена със закон и правосъдието не бъде потъпкано със закон. Великият френски либерал Фредерик Бастиа нарича това равенство „законно ограбване“- чрез закон отнемате на едни онова, което им принадлежи, за да дадете на други нещо, което не им принадлежи. Това става най-вече чрез данъците. Данъците намаляват възвръщаемостта, която всеки човек получава от икономическа дейност. Данъците възпират предприемачеството. Високите данъци обезсърчават труда. Социалните осигуровки, сами по себе си данъци – също.

Но има и други начини за законно ограбване – чрез протекционизъм, субсидии, безплатно образование, и всички измислени права – на труд, на печалба, на заплата, на помощ, на безплатен кредит и т.н. Съвкупността от всички подобни планове се нарича комунизъм.

Днес даже синдикатите не искат да се съобразяваме с произволните критерии за социална справедливост, наложени от комунистите. Но в търсене на лек срещу бедността, неравенството и несигурността, неизбежно стигат до държавата, правителството, обществото – все хитри синоними за всемогъщи диктатори, които да установят равенство. Голяма част от политическата класа и преобладаващата част от обществото ги подкрепя.

Защо? Защото повечето хора не искат правова държава. Искат социална , въпреки че тя със своята обща собственост и монополи много напомня комунизма. Или може би точно заради това. Комунизмът, наред с фашизма, национал-социализма, социалдемокрацията и неолиберализма, който също е вид социалдемокрация, беше едно от превъплъщенията на социалната идея за държавност. Всички изброени идеологии се отличават само по средствата, чрез които държавата ограбва хората. Или по-точно – различават се по това дали ограбените запазват живота и свободата си, или не.

В “Златото на партията” Игор Бунич пише, че именно пуснатият от болшевиките бацил на всеобщото равенство привлякъл под знамената на международните терористи многомилионните руски маси. Именно в името на всеобщото равенство са извършвани безбройните експроприации, конфискации, национализации, на този олтар са били принесени неизброимите жертви на марксистко-ленинските режими по света. Именно заради този бацил търпят поражение привържениците на свободата и нейния политически проект – капитализма, които със силата на логиката и разума се опитват да спрат обхваналото страните им масово безумие.

Не успяват, защото комунизмът е ирационален. Но най-вече не успяват заради морала, не заради логиката. Преобладаващата култура и съответно прилежащият й морал са колективистични. Те поставят акцент върху оцеляването на колектива вместо върху просперитета на индивида. Колективистите гледат на икономическата дейност като на преразпределяне на ресурси. Институционализират завистта като основен механизъм за социален контрол, насочен срещу индивидуалния успех. Не говорят открито за личния интерес, и прикриват изконния човешки стремеж към забогатяване под маската на обществено-полезна дейност.

Моралността винаги е имала преимущество над икономиката. Където моралът е колективистичен, където разбирането, подкрепата и защитата на индивидуалните права са непознати, държавата няма морални задръжки да разполага с живота на индивида. И индивидът е беден, но предполага се – щастлив. Защото всички са бедни колкото него.

Или може би не съвсем всички. Тези, които стават рано, работят много и икономисват драстично, накрая забогатяват. Но държавата като един съвременен Робин Худ само ги чака да й влязат в гората. Ако някой неин хранен човек не я е изсякъл или бетонирал преди това.

About author

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.