Неуспешен опит за шантаж

Неуспешен опит за шантаж

96 views
0

С всички свои действия Белград се опитва да изнудва Запада. Такъв шантаж не е от полза на сръбския народ.

Николай Василев

Преди десетина дни сръбският министър на външните работи Ивица Дачич призна пред вестник „Новости“ , че „Сръбската политика во Косово е претърпяла пълно поражение“. Но със следващото изречение: „Северната част от Косово, населена главно със сърби, трябва да се отцепи и да премине под сръбски суверенитет“ – показа, че не е разбрал нищо от горчивия урок, който историята даде на народа му.

Седмица по-късно Сърбия изтегли всички свои служители от посолството си в Скопие „за консултации“. (на 24 август 2017 г. ги върна, б.а.)

Привикването на посланик на дипломатически език е израз на крайно влошаване на отношенията между две страни. Изтеглянето на целия дипломатически състав е само на крачка от късане на дипломатически отношения. Сръбският президент Александър Вучич даде специално изявление на 21 август 2017 г., в което заяви, че причина за изтеглянето на дипломатите и служителите били “разузнавателни действия срещу сръбското посолство“, извършвани със съдействието на Македония.

Македонското правителство отвърна спокойно на предизвикателството. Премиерът и външният министър потвърдиха желанието си да развиват добросъседски отношения с всички страни в региона, включително със Сърбия.

Има ли връзка между изказването на Дачич за Косово и дипломатическия скандал в Скопие?

Според бившия министър на външните работи на Македония Денко Малески, „безпрецедентният акт“ към Македония е свързан с политическите планове на Белград спрямо Косово. Пред “Дойче веле” Малески обобщи:

Сръбската страна не може да разбере, че ние сме мултиетническа държава, (…) и че втората по големина етническа общност участва в създаването както на вътрешната, така и на външната политика. Нашата философия (…) напълно противоречи на това, за което сръбското правителство се ангажира в Косово – разделение на всичко сръбско и албанско. (…) Ние няма да жертваме нашата вътрешна стабилност и, по всичко изглежда, ще гласуваме за приемане на Косово в ЮНЕСКО, защото това го изискват нашите държавни интереси.

Заместник-председателят на Българския културен клуб в Скопие Мирослав Ризински се опасява, че Вучич и Дачич играят много опасна игра. Досегашните действия на сръбската страна и изказванията относно Косово може би целят да предизвикат криза в Македония, а тя да прерасне в конфликт, който да раздели страната на етническа основа.

Това пък може да бъде използвано като претекст за подялба на Косово.

Според него прибързаните действия на сръбската страна са продиктувани от усещането им, че губят влиянието, което имаха по време на управлението на Никола Груевски.

Доколко основателни са тези съмнения?

Очевидно е, че Дачич и по-голямата част от сръбския политически елит не разбраха, че над 100 държави са признали независимостта не на някакви „албански сепаратисти“, а на Косово – един от субектите на разпадналата се Югославска федерация.

Справедливо ли е било обособяването на „Косово и Метохия“ в автономна област непосредствено след Втората световна война? Защо например не беше образувана подобна автономна област в Крайна – част от Хърватска, населена предимно със сърби? Все интересни въпроси, които обаче са с исторически характер и нямат връзка с политическата реалност. Също толкова смислен би бил въпросът: „Справедлив ли е бил Ньойският договор?“ Нищо няма да последва от отрицателния отговор. Може формирането на Косово, а и по-късното включване на някои райони, населени предимно със сърби в него, да е било несправедливо, погрешно, престъпно. Но какво от това?

Сръбската политика от 1988 година търпи провал след провал, защото продължава да живее в света на измислените идеологеми от времето на СФРЮ.

Ако в западното мислене „народ“ е населението на дадена територия, то в югославското се приема, че „народ“ са група хора, споделящи някаква съществувала през вековете (или изградена наскоро) идентичност. Черногорците са обявени за „народ“, македонците също, а по-късно и мюсюлманите – жителите на Босна, които произлизали от мюсюлмански семейства, независимо дали са вярващи, или не.

Според тази, неразбираема на Запад логика, албанците в Косово имали друга „матична“ държава – Албания. Следователно в Югославия, макар да са повече от черногорците, те не били „народ“, а „малцинство“, което има право на „автономна област“, но не и на „република“. След падането на вътрешния министър Ранкович и особено след приемането на новата конституция от 1974 г., Косово получава всички права на република – свой парламент, своя полиция, своя съдебна система, свои албаноезични университети… Но пак няма право да се нарича „република“. Схоластичният спор за статута ескалира през 1981 г. в стълкновение с множество убити.

Към 1985 г. в сръбските интелектуални среди започва да се появява усещането, че отстъпките, които Сърбия е направила, за да може Югославия да функционира са прекалено големи, а оцеляването на Югославия съвсем не е гарантирано. Ако Хърватска се отдели, сърбите в Крайна ще бъдат откъснати от Сърбия. Ако Югославия се разпадне, Македония и дори Косово (някога част от „международно признатите граници“ на Сръбското кралство) също ще се отделят. Какво от това, че през 1913 година българи албанци вдигат заедно Охридското въстание против сръбската анексия?!

През 80-те години на 20 век Сърбия се усеща в капан, но вместо внимателно да потърси компромисен изход, реагира като ранен звяр. Вместо още тогава да предложи на Косово това, което Дачич предлага днес, Милошевич отне автономията на областта и й наложи тежка окупация. Това от своя страна засили тежненията за независимост на Словения и Хърватска. Югославия се срина. Проляха се реки от кръв.

Днес, когато повече от 100 държави са признали независимостта на Косово в неговите конституционни (от 1974 г.) граници,

приказките за разделяне на областта между сърби и албанци не са нищо друго освен са продължение на политиката, която провали Сърбия през последните 30 години.

За разлика от България, в сръбското общество няма значим брой крайни русофили, готови да жертват интересите на Сърбия заради желанията на Москва. Огромното мнозинство сърби виждат бъдещето си в Европа, не в някакъв „Евразийски съюз“. Но вече 30 години всички лидери на Сърбия (с изключение на трагично убития Зоран Джинджич) дават сигнали към Запада, че са готови да заемат про-европейска позиция, стига да им се предложи някаква ревизия на признаването на „административните“ (според тях) граници на югославските републики и автономни области като международни. Същевременно от Милошевич до Вучич всички сръбски лидери демонстрират, че ако някои техни искания – като отделянето на Република Сръбска от Босна или разделянето на Косово –  не бъдат удовлетворени, те ще предизвикват сътресения на Балканите.

С всички свои действия Белград се опитва да изнудва Запада. Този шантаж не проработи и никога няма да е от полза за сръбския народ.

Крайно време е в Белград да разберат, че Югославия е мъртва, че страната им има площ от 77 000 квадратни километра, около 7 милиона жители и като такава – без териториални претенции и „сфери на влияние“, би могла да пристъпи към дълго забавената интеграция в Европейския съюз. Това, разбира се, би могло да се случи само след интеграцията на Македония, Черна гора, а вероятно и Босна, в ЕС.

Отказът на Сърбия да приеме реалностите такива, каквито са, ще доведе до нови сътресения на Балканите и до нови страдания. Най-вече за сръбския народ.

About author
Профилна снимка на Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институтът за свободен капитализъм “Атлас” е независимо и неполитическо сдружение, което си поставя идеални цели. Създаден в София на 25 март 2010 г., Благовещение, от 13 предприемачи, икономисти, политолози и журналисти.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*