Преди да тръгнеш, където искаш да отидеш политически, трябва да разбереш къде се намираш

Николай Христов

Айн Ранд има едно есе, в което обяснява разликата между метафизичното и човешкото. То започва с популярна молитва, която служи за база и обобщение на философския анализ в изложението:

„Боже, дай ми спокойствие, за да приемам нещата, които не мога да променя, смелост, за да променям нещата, които мога, и мъдрост, за да различа едните от другите.”

Сигурно ще е изненада за читателя, който знае за атеистичните възгледи на Ранд, но не е запознат в детайли с творбите ѝ, че есето намира идеята, втъкана в горната молитва, за брилянтна. „Повечето хора прекарват живота си в безсмислен бунт срещу нещата, които не могат да променят, в пасивно примирение с нещата, които могат да променят, и – без изобщо да се опитат да ги различат едни от други – с причинено от това хронично чувство за вина и съмнение в себе си.“

Есето най-общо акцентира върху разликата между законите на природата, които човек не може да променя, и нещата, които са създавани от човека и които могат да бъдат ревизирани. Тук си позволявам малко да екстраполирам преразказа на съдържанието на есето до по-четими понятия, защото в него се говори за метафизиката на битието и отношението между него и съзнанието на човека. Нататък ще променя малко темата, но като цяло фундаменталната идея е за възможното и невъзможното, за приемането на второто като съществуваща реалност, и за правенето на разлика между двете.

Като начало за целта бих предложил моя перифраза на цитата по-горе. Предлагам да изглежда така:

„Повечето хора прекарват живота си в безсмислен бунт срещу нещата, които не могат да променят, в пасивно примирение с нещата, които могат да променят, и – без изобщо да се опитат да ги различат едни от други – с причинено от това хронично чувство за гняв и съмнение във всичко наоколо.“

Ако читателят все още не се е досетил: пренасям темата от философското в политическото. И във второто съществуват идентифицируеми реалности във всеки контекст, както и железни закономерности, валидирани през вековете политическа история на обществата. Няма да претендирам, че ги знам. Идеята на настоящия текст не е тази. Идеята е да се насочи вниманието към този факт, защото извън него са невъзможни каквито и да било адекватни политически действия в дадена посока.

Накратко: преди да тръгнеш, където искаш да идеш политически (ако изобщо знаеш къде искаш да идеш, но това е друга тема, по която допускаме, че има някаква яснота и консенсус), трябва да разбереш къде се намираш, каква е политическата действителност около теб, коя част от нея е податлива на пренареждане изобщо, както и в какъв времеви хоризонт може да се случи това. И това е принцип, общовалиден за всички, които се занимават с политическото, независимо под каква форма го правят. Ако трябва да използвам аналогията от есето на Ранд: да идентифицираш кое е „метафизическата“ политическа даденост, кое е възможното и каква е разликата между тях. Това помага на човек да преодолее „хроничното чувство за гняв и съмнение във всичко наоколо“ и му дава възможност да променя света политически.

Разбира се, по темата за „метафизичното“ и възможното може да се спори много. Колкото коментатори, толкова и теории, което е нормално с оглед различния набор от възприятия, знания и интелектуални способности за абстрактен анализ. Проблемът на повечето от тях обаче е същият като разгледаният в есето. Във философски смисъл.

Ще завърша с още един цитат от същото есе, който всъщност е на Франсис Бейкън, но Ранд използва, за да обобщи каква е идеята на изложената концепция:

„За да господстваш над природата, трябва да й се подчиняваш”.

Пояснението на думите на Бейкън, направено в есето, е следното:

„В този контекст „да господстваш” означава да принудиш природата да служи на твоите цели; „да се подчиняваш” означава, че това е възможно, само ако човекът открие свойствата на природните елементи и ги използва адекватно.“

Достатъчно е тук да заменим „природата“ с „политиката“ и „природните елементи“ с „политическата среда“ и ще получим ценен съвет как да променяме последната, за да стане по-добра.