Марксистко-ленински режими

Марксистко-ленински режими

Избор на редактора
71 views
0

Комунистическите режими са най-кървавите в човешката история

проф. Гунар Хейнзон

Никой идеологически светоглед в човешката история не е предизвиквал по-многобройни масови убийства от тези, извършени от правителствата на режимите, чувстващи се задължени на марксизма, съответно на научния социализъм. Дори и след станалите през 1945 известни факти за престъпленията на Хитлерова Германия и почувствания от световната общественост ужас от тях, „комунистическите еднопартийни правителства са извършвали 4,5 пъти по-често и многократно по-големи масови убийства, отколкото всички други авторитарни режими” (Fein, 1993, 79-88).

Все още не е възможно да бъдат представени що-годе точни данни за престъпленията на марксистко-ленинските режими. За жертвите в СССР от 1917 до 1991 има подробно аргументирани изчисления, които подлежат на целенасочен критичен анализ. Предполагаемите жертви са 60 милиона души (Rummel, 1990; 1991; 1994; 1995; 1996). Много по-високи са цифрите, споменавани от руски емигранти. Солженицин (1974) твърди, че жертвитена болшевишкия режим само за периода 1918-1956 са 66 милиона. Френски автори (Courtois et al.,1997) считат за реалистични едва 35 милиона жертви. Малката група на професионално занимаващи се със сталинизма изследователи оповестява на научна сесия по проблемите на сталинизма, ГУЛаг и масовите репресии, състояла се в Хамбургския Институт по социални изследвания през февруари 1998, че едва 25 милиона жертви са сравнително сигурно доказани.
Това отговаря точно на т.нар. от Румел (1996, 82) т.нар. „rock bottom”, т.е. минимално число от 24 063 000 жертви, която може лесно да се обоснове. При споменаването на тази минимална цифра учените обаче бързат да отбележат, че не всички архиви били достъпни, че много често липсвали или били унищожени огромни количества данни и документи, че за много масови чистки и изкуствено създаден глад никога не се е водила отчетност. По този начин поне засега приеманата от повечето изследователи горна граница става невероятно разтеглива, така че тя ще се движи между 30 и 60 милиона, като застъпниците на горната, респективно долната граница, ще трябва детайлно да се обосновават.

Горната граница не може просто да се занижи, както напоследък често се изисква. Но от друга страна тя не бива да се представя и като доказана величина. Не може да се очаква да се сдобием когато и да било с гарантирано окончателни данни. Съдбата на тоталитарните геноцидни режими се състои в това за техните престъпления не само да се напомня, но те и да се преувеличават, тъй като мерките за тяхното засекретяване практически изключват възможността точната истина да излезе наяве с по-късна дата.
Предлагам за сравнение три нови статистики на историци за жертвите на марскистко-ленинските режими за сравнение:

A: Изчисления за мега-убийства (“демоцид”) на по-важните марксистко-ленински режими между 1917 и 1987 чрез различни техники на избиване, без война (според Rummel 1996, допълнени от автора*):
СССР 1917-1987
61 911 000
НР Китай 1949-1990, вкл. Мао преди 1949
38 702 000
Червени кхмери в Камбоджа 1975-1979
2 035 000
Етиопия 1974-1991
2 000 000
НР Виетнам 1945-1987
1 678 000
Северна Корея след 1945
1 663 000
НР Полша (вкл. депорт. убийства 1945)
1 400 000
Титова Югославия 1941-1987
1 072 000
Чехословакия (вкл. депорт. убийства от Судетската област 1945)
238 000
Югославия/Сърбия на Милошевич
1990-1996
150 000
Сума:
110 841 000

* Според актуално изследване на историка Бекер (Becker 1998), жертвите в Китай през периода 1958-1961 са поне 20 милиона повече, отколкото в изводите на Румел. С това СССР и НР Китай се изравняват начело в класацията.

B: Изчисления за мега-убийства на по-важните марксистко-ленински режими и революционни движения между 1917 и днес посредством всички техники на избиване без война според Куртоа (Courtois 1997):
НР Китай след 1946 (44,5 до 72 милиона)
58 000 000
СССР (без цифрите на Румел за жертвите в ГУЛаг)
35 000 000
Северна Корея
2 000 000
Червените кхмери Камбоджа (1,3 до 2,3 милиона)
1 800 000
Aфрика (преобл. Менгисту/Етиопия 1974-1991)
1 700 000
Афганистан
1 500 000
НР Виетнам
1 000 000
Източна Европа
1 000 000
Латинска Америка
150 000
други
10 000
Сума:
112 160 000

C: Мегамасови убийци (с над 1 милион жертви) през ХХ век (Марксистите са с курсив), след 1994 разширени от автора:
Йосиф Сталин * (СССР)
42 672 000
Mao Цзедун **
(НР Китай и револ. вр. преди 1949 )
37 828 000
Адолф Хитлер
(Националсоциалистическа Германия)
20 946 000
Чан Каиши (Китай)
10 214 000
Владимир Ил. Ленин (СССР)
4 017 000
Т. Хидеки (императорска Япония 1941-1945)
3 990 000
Пол Пот (Камбоджа)
2 397 000
Менгисту Хайле-Мариам
(Етиопия 1977-1991)
2 000 000
Я. Кхан (Пакистан 1971)
1 500 000
Тито (Югославия и партиз. дв.)
1 172 000

* Жертвите на Сталин според различни историци са между 20 и 40 милиона.
** С допълнителните 20 милиона жертви на Мао за периода 1958-1961 по Бекер (Becker 1998), Мао би бил най-големият убиец на ХХ век.

….Специфична за марксистите е увереността, че необходимото премахване на собствеността, дори чрез болезнени мерки, ще умножи благосъстоянието на обществото и нацията. Този техен принцип е изцяло марксически и се вписва в готовността за домогване до властта чрез убийство.
[Марксистите се придържат към Маркс, който в том първи на Капиталът определя насилието като „… акушерът, който помага на всяко старо общество да се освободи от бременността на нещо ново”. Така то – насилието – се превръща в естествен законов елемент на историческия процес: то е исторически факт, а не етичен проблем] (von Borries 1971, 560).

И така, притегателната сила на марксизма не се състои в простата му жажда за власт, а в облеченото в научна форма обещание за богатство чрез равнопоставеност на всички, за което е дошло историческото време. Научният социализъм идентифицира собствеността като причина за бедността и неравноправието. След отстраняването на собствеността продуктивните сили би трябвало да се развихрят и всички „извори на богатството да бликнат”(Маркс) Това икономическо учение поне на теория не можа да бъде убедително оборено от другите, отричани като „буржоазни”, школи. По онова време и „буржоазните учения” точно както марксизмът смятат парите за обикновено средство за размяна, а загубата, подлежаща на изравняване чрез лихва, за нещо загадъчно.

Когато фактите за чудовищните престъпления стават известни, западните марксисти по примера на източните извършители арогантно ги оправдаят с „ нуждата от освобождаване на производителните сили “.
Те се оказаха икономически не по-малко неподготвени както от идеологическите си другари на власт на изток, така и от своите „буржоазни” конкуренти-икономисти, за да определят откъде идва големият растеж на капиталистическите икономики, които бяха постоянен трън в очите на комунизма.

За разлика от тях, въпреки краха на комунистическите режими след 1989, немалко западни интелектуалци-марксисти и днес упорито продължават настойчиво да вярват в „принципното” превъзходство на комунизма, а също така се надяват на нов шанс за реализация. С това опасността от потенциални демоцидни престъпления в името на нови практически опити да се реализира „доброто” учение на комунизма, за съжаление остава.( Rummel 1990; 1991; Courtois 1997; Becker 1998).

Преевод: Весела Илиева

_______________________
Проф. Гунар Хейнзон е немски социолог и демограф, бивш председател на Института “Рафаел Лемкин” при университета в Бремен, изследовател на престъпленията на комунистическите режими

About author
Профилна снимка на кmanolov

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*