Марксизъм, социализъм и лъженаука

Марксизъм, социализъм и лъженаука

Избор на редактора
47 views
0

 

 

Четвърта лекция от сборника “Свободният пазар и неговите врагове”, издание на Института за свободен капитализъм “Атлас” – София, 2010

Лудвиг фон Мизес

Днес ще разгледам някои аспекти от теориите на Карл Маркс. Искам да дам свой макар и малък принос към материалистичното тълкуване на историята. Най-напред трябва накратко да представя общата философия и история на Маркс.

Като цяло философските учения, занимаващи се с исторически проблеми, са от доста особен тип. Те не само обсъждат какво се е случило в миналото, а и претендират да знаят какво ще ни донесе бъдещето. Предлагат и решения за бъдещи проблеми. Повечето философи отхвърлят този начин на мислене. Например Имануел Кант (1724-1804) заявява, че да се опитваш да правиш това, значи да си приписваш способността да виждаш света през Божиите очи.

Въпреки това през 20-те години на ХІХ век Хегел дава такъв тип философско тълкуване на историята. Според Хегел движеща сила на Индустриалната революция е нещо, наречено „Дух” (на немски Geist). „Духът” има определени цели, към които се стреми. Еволюцията на „Духа” на историята сега е постигнала крайната си цел. Тази крайна цел според Хегел е пруското кралство на Фридрих Вилхелм ІІІ (1770-1840) и пруската юнионистка църква. Критиците на това учение казват, че от него следва абсурден извод – че повече няма да има история, защото еволюцията на обществото е стигнала до своя завършек.

В средата на ХІХ век Карл Маркс самостоятелно развива философия, различна от тази на Хегел. Марксовата движеща сила не е „Дух”, напротив – тя е нещо, наречено „материални производителни сили”. Тези сили тласкат историята на човечеството през различни последователни етапи, предпоследният от които е капитализмът. След капитализма неумолимо идва последният етап – социализмът. Следователно според тази теория

настъпването на социализма е неизбежно, предопределено от силите на историята.

Предшественици на Маркс са историческите социалисти. Те вярват, че за да настъпи социализъм, е необходимо да се убеди мнозинството от народа, че социализмът е най-добрата (или поне по-добрата) система. Тогава самият народ ще осъществи замяната. Карл Маркс се въздържа да обсъжда желателността на социализма и да го рекламира. Вместо това твърди, че е открил закон за развитието на обществото, според който социализмът неизбежно ще настъпи с неумолимостта на природна сила.

Но дали социализмът е по-добър? На този въпрос Хегел и Конт вече са отговорили. Техните учения негласно предполагат, че всеки следващ етап от развитието по необходимост трябва да е „по-добър” и „по-висш” от предишните етапи. Следователно няма място за спорове дали по-късният етап от развитието е по-добър. Разбира се, че е такъв. След като социализмът ще бъде по-късен етап, той няма начин да не е по-добър.

Маркс вярва, че социализмът ще настъпи много скоро, след което историята ще стигне до своя завършек. По-нататъшно развитие няма да има, защото след края на класовата борба ще заживеем в свят, в който нищо важно няма да се случва. За илюстрация на това мнение ще дам цитат от самозвания експерт по икономика и военно дело Фридрих Енгелс (1820-1895):

„Първо, използваните оръжия са достигнали такова ниво на съвършенство, че по-нататъшен прогрес, който би повлиял революционизиращо, вече не е възможен… Ерата на еволюцията в тази посока по същество е приключена”.[1]

Всички съвременни оръжия са създадени след това изявление.

Да се върнем на учението за неизбежността на историята. Най-важният въпрос, който то трябва да изясни, е как извънчовешки субект като „Духа” или „производителните сили” ще накара хората да действат така, че неизбежно да осъществят предречения резултат. Отделните личности имат свои лични планове и си поставят различни цели. Но теорията за неизбежното развитие твърди, че каквото и да правят, те в крайна сметка ще осъществят резултатите, желани от „Духа” или от „производителните сили”. Предлагат се две обяснения как да стане това.

Една група предлага много просто решение. Според него хората ще бъдат заставени от „фюрери” или свръхчовеци да поемат по пътя, посочен от „Духа” или производителните сили. Винаги е имало монарси и диктатори, готови да се нагърбят с тази свръхчовешка задача. Следователно хора като Сталин, Хитлер и Мусолини, са избрани от историята. Тези, които не се подчиняват на заповедите им, биват ликвидирани оправдано, защото са против историческото развитие.

Маркс не мисли така. Неговото учение се основава на

широко обсъждания „диалектически и исторически материализъм”.

Поначало материализъм наричаме едно от решенията, предлагани за основния и нерешим философски проблем за отношението между душата или съзнанието на човека, от една страна, и тялото му – от друга. Все още се спори какво точно е това отношение. Без съмнение връзка между съзнание и тяло съществува и мнозина са се опитвали да я обяснят. Засега обаче материалистическото обяснение ни интересува само защото е свързано с теорията на Карл Маркс.

Типичният философ-материалист твърди, че всички функции на нашето съзнание са продукт на един орган от тялото ни – мозъка. Тази идея се изказва още през ХVІІІ век. През ХІХ век някои съвременници на Маркс я изразяват по-грубо. Например немският философ Лудвиг Андреас Фойербах (1804-1870) направо казва: „Човек е това, което яде”. Това е интересно, но ми е трудно да го приема. От химична гледна точка органите на всички здрави хора отделят еднакви секрети. Там, където има разлики, причината е болестно състояние и разликите са едни и същи за всички хора с дадената болест. Идеите и мислите обаче са нещо различно. Двама ученици, които се явяват на даден изпит, ще дадат различни отговори на едни и същи въпроси. Италианският поет Данте пише прекрасни творби, докато мнозина не могат да напишат каквото и да е. Ето защо това учение ми се струва съмнително.

Маркс отхвърля този тип материализъм и критикува неговите привърженици, че са уязвими в областта на обществените проблеми. Материализмът на Маркс е от друг тип, който той сам е разработил. Макар че повърхностното запознаване с Марксовия материализъм не отнема много време, малцина са му обърнали внимание. Той е формулиран на няколко кратки страници от „Критика на политическата икономия” – черновата на първата глава от „Капиталът”:

„За да се сдобият със средства за прехрана, хората се включват в общественото производство, което ги поставя в обективни и закономерни взаимоотношения независимо от тяхната воля. Тези производствени отношения съответстват на определен етап от развитието на материалните производителни сили”.[2]

Тоест, материалните производителни сили създават независимо от волята на участващите хора определена законова и институционална система, наречена „производствени отношения”.

Производствените отношения са неизбежно следствие от производителните сили.

Върху производствените отношения се изгражда надстройка, включваща всичко свързано с идеите – наука, изкуство, религия и т.н. Тя е закономерен продукт на съществуващите производствени отношения, а те от своя страна са закономерно последствие от съществуващите производителни сили, които са истинското нещо. Производителните сили не се нуждаят от други фактори, за да окажат своето действие. Когато производителните сили се променят, те неизбежно и независимо от човешката воля причиняват съответни промени в производствените отношения на обществото, а оттам и в надстройката. Следователно важният въпрос е: какво са производителните сили?

Маркс има навик да не дава определения на термините, които използва. От време на време обаче прибягва до примери, които могат да ни помогнат. Най-важният е включен в „Нищетата на философията” (1847): „Ръчната мелница ви дава феодалното общество, парната мелница – индустриалния капитализъм.” Следователно производителните сили са оръдията на труда и машините, те са истинското нещо. Сечивата и машините се променят с времето, имат своя история. Те създават първо производствените отношения и структурата на обществото, а след това и надстройката – литература, религия и т.н. Другите примери на Маркс ни водят до същия извод, че под производителни сили той разбира сечивата и машините.

Тук обаче възникват два важни въпроса. Първо, сечивата и машините не се появяват във вселената независимо от човека. Те са продукт на човешката мисъл и идеи, на човешкото съзнание. Второ, тези сечива и машини могат да бъдат използвани в практиката само когато обществените условия позволяват това. За да се прилагат машини в производството, е нужна определена степен на разделение на труда. Ако няма такова разделение, дори ако някой измисли и произведе машини, те ще стоят без полза. Дали това наистина е материализъм? Виждаме как развитието на Марксовия източник на идеи – съвкупността от производителни сили – може да се проследи до предмети, които също са плод на човешкото съзнание. Следователно цялата конструкция е незадоволителна.

Маркс иска да покаже как възникват новите идеи.

Той критикува теорията на шотландския историк и философ Дейвид Хюм (1711-1776) и други мислители от ХVІІІ век, според която идеите са нещо важно и промените в тях водят до промени в обществените условия. Маркс твърди, че идеите са само закономерен резултат от материалните фактори, продукт на производителните сили. Но както вече видяхме, самите производителни сили са продукт на идеите. Мисълта на Маркс се движи в кръг.

Има и други философи, които приписват огромно значение на изобретяването и усъвършенстването на машините. Малко по-късно – през 80-те години на ХІХ век, Леополд фон Ранке (1795-1886) обявява историята на техниката за най-важния аспект от човешката история; всичко друго намира своето отражение и продължение в техниката. Маркс отива още по-далеч с твърдението, че всичко друго наистина и буквално зависи от промените в техниката. Но той не може да обясни всичко от материалистична гледна точка, защото самите сечива и машини са творения на човешкото съзнание.

След смъртта на Маркс неговият приятел и сътрудник Фридрих Енгелс държи надгробно слово, в което се опитва да обобщи смятаните от него за велики и безсмъртни идеи на Маркс. Тази реч съдържа донякъде ново тълкуване на Карл Маркс. Енгелс казва: „Подобно на Дарвин, който откри законите на еволюцията на живата природа, Маркс откри законите на историческото развитие на човечеството, т.е. простия факт, дотогава скрит зад идеологически украшения, че хората трябва първо да имат храна, облекло и подслон, преди да могат да създават политика, наука, изкуство, религия и прочие…” Това според Енгелс е било неизвестно, преди Маркс да го открие. Но всъщност то е очевидно и никой никога не го е отричал. Една латинска пословица, датираща от Средновековието (а може би и от по-рано), гласи: „Първо трябва да живееш, после можеш да бъдеш философ”.

От страна на Енгелс е възхитителен трик да тълкува Маркс по този начин, защото оттогава всеки, опитал се да оспорва Марксовата теория, бива запитан дали отрича, че трябва първо да сме сити, преди да можем да пишем. Разбира се, че трябва. Така хората биват заставени да приемат основата на Марксовата теория.

Да се върнем на Маркс. Той продължава с твърдението, че обществото е разделено на класи и

всеки човек е принуден от законите на историята да мисли съобразно интересите на своята класа.

Лоялността към класата определя съдържанието на идеите на индивида, и то не само на настоящия етап от историята на обществото, а и в предишните етапи, когато класите са се развивали. Човек мисли по определен начин, защото принадлежи към определена класа. И доколкото всички членове на класата мислят според класовия си интерес, в крайна сметка трябва да възтържествува интересът на тази класа, която историята е избрала. Според Маркс мислещият субект е класата, а не индивидът.

Но класите, както и изобщо класовете обекти, не се определят сами. Ние ги определяме чрез класификация. И ако е правилна и логична, тя не може да се оспорва. Маркс класифицира хората и постулира наличието на непримирим конфликт между интересите на различните класи. Въпросът е дали такъв конфликт наистина съществува. Маркс никога не привежда доказателства. Той за пръв път представя теорията за класите в “Комунистическия манифест” от 1848. По-късно издава още много книги. Но той никога не ни казва какво е “класата”, а само обяснява какво не е.

В един от томовете на „Капиталът”, публикуван от Енгелс след смъртта на Маркс, има глава „Класи”. Тя започва с описание какво класите не са. След това текстът свършва. Бележка от Енгелс съобщава, че ръкописът е останал незавършен. Щеше да е жалко, ако работата на Маркс беше прекъсната от неговата смърт, но не е така – той изоставя тези томове много години преди смъртта си.

Маркс дава примери на конфликт между класи, но всички те се отнасят до кастово общество, където всеки от раждането до смъртта си принадлежи към определена каста – благородници, буржоа, крепостни селяни и т.н. При такива обстоятелства конфликт между интересите наистина съществува. Всеки човек се ражда член на определена каста и има точно толкова права и привилегии, колкото е имал баща му. В тези условия е оправдано да кажем, че има класов конфликт. Но в общество, където гражданите са равни пред закона и свободни, няма такива фиксирани „класи”, нито непримирими класови интереси.

Следователно, когато говорим за „буржоазия”, имаме предвид, че част от обществото има групови интереси, които поставя над интересите на другите групи и на обществото като цяло. На подобна философия се основават много политически действия в САЩ. Например че трябва да дадем субсидии на земеделците или специални придобивки на работниците, или да отпуснем помощ на една или друга страна от Третия свят, за да не стане комунистическа, и т.н. Вместо да кажем, че ако някой иска да става комунист, това си е негова работа. Живеем в свят, доминиран от тази „класова” философия. Самото използване на думата „буржоазия” се основава на Марксовата теория за класите.

Но дори да приемем другите тези на Маркс, трудно е да се съгласим с доводите му за класите. Самият той признава в „Комунистически манифест”, че някои хора имат класово съзнание, а други – не; и че съществуват индивиди, чиито интереси са противоположни на интересите на тяхната „класа”. Защо един човек трябва да мисли според интересите на своята класа, ако те се различават от личния му интерес? Твърди се, че работниците в САЩ са много изостанали в класовото си съзнание. След като класовото съзнание може да липсва, откъде можем да сме сигурни, че класовият интерес съществува?

Освен това различните хора са на различно мнение относно интересите на своята класа. Как да разберем кой е прав? Марксистите отговарят: „Много лесно.

Ако член на класата мисли различно, той е класов предател.

Ако друг човек, който не е от тази класа, мисли различно, това няма нужда от обяснение.” Трудността идва оттам, че някои хора наистина отказват да мислят в рамките, определени от техните „класови интереси”.

Тази трудност се илюстрира от самия Карл Маркс, който претендира да говори от името на пролетариите, но не е пролетарий. Той е син на заможен адвокат, съпругата му е дъщеря на пруски барон, а шуреят му е началник на пруската полиция. Сътрудникът му Фридрих Енгелс също не е пролетарий. Той е син на индустриалец и сам става индустриалец. Ето как Маркс отговаря на тази критика:

„В края на краищата, когато класовата борба наближи решителния си час, процесът на разпадане на управляващата класа и цялото старо общество става толкова очевиден и неудържим, че малка част от управляващата класа се откъсва и се присъединява към революционната класа, в чиито ръце е бъдещето.”[3]

Но Маркс и Енгелс не се „присъединяват” към социалистическото движение – те са в челните му редици. А и те, и останалите му водачи, са буржоа.

В Англия социалистите създават т. нар. “Фабианско общество”. Много социалисти от континентална Европа, когато гостуват на фабианските си приятели, с удивление забелязват, че домакините им са твърде издигнати в обществото. На тържествените вечери господата са с фракове и вратовръзки, а дамите – с бижута и натруфени по викторианската мода. Изглежда най-малкото съмнително, че идеята за социализъм е родена от пролетарския ум.

Как е могъл човек като Маркс да не осъзнае, че не „интересите” създават идеите, а напротив – идеите внушават на хората какви са „интересите” им? Как не е могъл да види това? Според мен причината е неговото безусловно убеждение, че икономиката означава само храна, облекло и подслон.  Негова е мисълта, че масите умират от глад и искат само храна. Сигурен е, че развитието на капитализма неизбежно ще причини обедняване на масите и съсредоточаване на богатството в ръцете на малка група хора. Убеден е, че нищо не може да предотврати това развитие и че то в крайна сметка ще доведе до социализъм.

Всички знаем, че не става така. Но, казват марксистите, не става така поради настъпването на събития, които Карл Маркс не е можел да предвиди. Той не е предвидил синдикалното движение и социалното законодателство. В действителност обаче Маркс е публикувал кратка статия за синдикатите. В нея той посочва, че опитите им да подобрят положението на работниците са безнадеждни, защото посоката на историческото развитие е друга. Реалните заплати неизбежно ще намаляват с времето. Синдикатите следва да изоставят своята борба за повишаване на заплатите и да заменят тази „консервативна” цел с друга – пълно и окончателно премахване на системата на заплатите.

Маркс се противопоставя на социалното законодателство

– обществено осигуряване и т.н. – поне от 1850 г. нататък. Тогава се затвърждава вярата му, че движеща сила на промените са производителните сили. Ако те се променят, по необходимост трябва да се промени цялата структура на обществото, защото новите производителни сили вече няма да могат да се развиват в рамката на старите отношения. Следвайки препоръките на Карл Маркс и, след смъртта му, на Фридрих Енгелс, германският Райхстаг гласува срещу субсидираното здравеопазване, общественото осигуряване и трудовото законодателство. Тези мерки са наречени измама, целяща да увеличи още повече експлоатацията на трудещите се.

„Един обществен строй никога не загива, преди производителните сили да са достигнали максималното развитие, което той позволява. И новите, по-висши производствени отношения никога не се появяват, преди материалните условия за тяхното съществуване да са узрели в утробата на старото общество.”[4]

Следователно тезата на Маркс е, че за да се ускори идването на социализма, трябва първо капитализмът да достигне зрелост. (Това напомня „зрелия капитализъм” на Новия курс на Рузвелт.) Всички опити да се „подобри” капитализмът с обществено осигуряване, трудово законодателство и т.н., са само дребнобуржоазна политика. Те вредят на интересите на работниците, защото отлагат зрелостта на капитализма.

Но ако е вярно, че настъпването на социализма – тази благодат за работниците, не зависи от волята на хората, а изключително от зрелостта на капитализма и степента на развитие на производителните сили, защо е нужна социалистическа партия? Според теорията на Маркс не е ли безсмислено хората да се опитват да постигнат някаква цел, след като бъдещето бездруго е извън техния контрол? На този въпрос се отговаря, че както раждането на дете протича по-леко с помощта на акушерка, така и настъпването на социализма ще се подпомогне от дейността на социалистическата партия. Акушерката не е създала детето и не е безгрешна, но от нея има полза.

Виждаме, че Маркс не успява убедително да докаже, че идеите са продукти на нещо материално. В крайна сметка тезата му може да се сведе до твърдение, че идеите са продукти на „производителни сили”, които на свой ред са продукти на други идеи. Следователно всичко, на което ни учи Марксовата теория, е, че някои идеи са по-важни от други. Според него идеите, които водят до изобретяване на нова машина, са по-важни от идеите, водещи до създаване на стихотворение или философска система. Маркс поставя под въпрос ценността на всички “непроизводителни” идеи. За какво са ни например поезията или религията, щом са само последствия от факта, че разполагаме с определени средства за производство? Аз дори се колебая дали да почета тази теория на Маркс с името „материализъм”.

През 40-те и 50-те години на ХІХ век авторитетни социолози и икономисти подлагат трудовете на своите съвременници-социалисти на унищожителна критика. Без дори да си дават труда да засягат най-важните проблеми, те сриват със земята твърденията на социалистите. Карл Маркс осъзнава, че и той не би могъл да отговори на доводите на критиците, затова развива своето социалистическо учение в друга посока. Първо разработва теорията, че всеки е принуден от обективни закони да мисли така, както интересите на класата му изискват от него. Маркс вярва, че идеите на даден човек, без значение за какво се отнасят – религия, философия или право, – не могат да бъдат истинни, докато обществото е разделено на класи. Според Маркс класовите идеологии неизбежно са погрешни поради своята ограниченост и пристрастието на авторите им. Дори днес марксистите вярват, че са доказали тезата си просто като заявят, че няма такова нещо като безпристрастно търсене на истината и че човек поначало не търси истини, а само практически резултати.

Нека за целите на дискусията приемем, че наистина цялата умствена дейност се мотивира от стремеж към практически резултати. Но тогава опонентите ни трябва да признаят, че стремежът към резултатност ще кара хората да търсят верни теории. Прагматиците дефинират истината като нещо, което, ако бъде приложено на практика, работи. Според философа-позитивист Лудвиг Болцман (1844-1906) доказателство за истинността на физичните теории е фактът, че на тяхната основа са конструирани работещи машини. Желанието на хората да се убиват един друг с огнестрелни оръжия ги кара да разработят теоретичната балистика, макар че Маркс би оспорил тази постановка на нещата. И балистичните теории са верни, защото с тяхна помощ оръжията са станали по-ефективни, задоволявайки човекоубийственото желание. Но защо всъщност Маркс настоява, че класовите пристрастия непременно изкривяват идеите? Целта му е да внуши, че

пролетариите не следва да обръщат внимание на буржоазни идеи;

с каквито и доводи буржоазните икономисти да критикуват социализма, работниците не трябва да им дават ухо.

Вторият постулат, разработен от Маркс, е теорията за неизбежното настъпване на социализма поради все по-нарастващото обедняване на трудещите се в резултат на капиталистическата експлоатация. Маркс твърди, че след като социализмът е по-късен етап, той по необходимост е и по-висш етап. Следователно няма защо да се мисли за устройството на бъдещата социалистическа държава. Критиците са атакували тези идеи с довода, че те няма да работят. Но Маркс казва, че не е и нужно отсега да се разработват планове – това ще сторят самите производителни сили, когато обстановката назрее.

Маркс има огромен успех. Днес много хора вярват, че социализмът е неизбежен, наричат се млади марксисти и млади комунисти. Историческият материализъм на Маркс се оспорва, но теорията му за неизбежността на социализма не среща почти никаква съпротива.

Недостатъчната теоретична подготовка на днешните хора личи именно по

неспособността им да критикуват основната теза на марксизма.

Един автор на име Александър Милър в книгата си „Християнското значение на Карл Маркс” (Ню Йорк, Макмилън, 1947) препоръчва християнската религия да се използва за утвърждаване не само на основните принципи на марксизма, а и конкретно на Марксовия материализъм.

Не по всички въпроси Маркс е толкова последователен, колкото е в отхвърлянето на трудовото законодателство. Теорията му гласи, че общественото развитие следва определен ред: 1) феодализъм; 2) капитализъм; и 3) социализъм. Маркс отхвърля възможността даден етап да се прескочи, защото това противоречи на теорията му. След смъртта му обаче Енгелс намира сред вещите му хвърчащо листче със саморъчно написана бележка, че прескачане на етап от развитието е възможно. Явно Маркс е надраскал това някоя нощ, а на сутринта е премислил и е осъзнал, че тази възможност би сринала основната му теория. Енгелс прави препис на бележката и го праща на рускиня, прочула се с това, че е убила началника на градската полиция и е била оправдана – такива неща са се случвали в тогавашна Русия[5]. Дамата публикува текста през 80-те години на ХІХ век. Болшевиките прегръщат идеята – те знаят колко изостанала е Русия и приветстват бележката като основание да вярват, че могат да пропуснат капиталистическия етап и да постигнат направо социализъм.

Значението на Маркс е в това, че той заклеймява хуманистичните учения като идеологии, погрешни теории, които именно поради своята невярност са полезни за класата, от която произлизат. Като икономист Маркс не е оригинален и е изцяло под влиянието на британските класически икономисти. Те развиват важната система на политическата икономия, но не успяват да решат един основен въпрос – парадокса на стойността. Тяхната теория изглежда ясна: хората ценят произведените от други хора стоки и услуги поради тяхната полезност и колкото по-полезна е стоката или услугата, толкова по-голяма е стойността й. Но при това не става ясно защо единица маса злато, което е по-малко полезно от желязото, се разменя срещу многократно по-голяма маса желязо.

През 1870 трима души независимо един от друг откриват решението на този парадокс: Уилям Стенли Джевънс (1835-1882) в Англия, Карл Менгер (1840-1921) в Австро-Унгария и Леон Валрас (1834-1910) в Швейцария. Тези трима икономисти осъзнават, че при всяка сделка се разменя само ограничено и точно определено количество от дадената стока. Никога не се търгува целият наличен запас от стоката, например желязо или злато. Когато човек разменя много грамове желязо за един грам злато, той не се държи така, както би се държал, ако разменяше всичкото желязо на света срещу всичкото злато на света. Нещо повече, полезността на единица маса не е постоянна. Най-необходима ни е първата единица маса от стоката, която купуваме. Колкото по-голямо е наличното количество, толкова по-малка е стойността на единица маса, защото всяка следваща закупена единица носи на потребителя по-малко удовлетворение. Това е т. нар.

“теория за пределната полезност”.

Класическите икономисти не успяват да стигнат до тези разсъждения, защото изобщо не проследяват стойността до крайния потребител. Това обяснява защо толкова много внимание е било отделено на теорията, че трябва да се купува евтино и да се продава скъпо. Тази теория е довела до недоразумението с абстрактния „икономически човек”. Недостатъкът й е, че се занимава само с бизнесмена и изцяло пренебрегва потребителя. Ако сложим в сметката и потребителя, трябва да въведем понятието полезност, което е трудно разбираемо за широката публика. За жалост то се оказва трудно разбираемо и за двама от най-видните социалисти на ХІХ век: радикалният социалист-революционер Маркс и салонният социалист, философ и икономист Джон Стюарт Мил (1806-1873). И двамата са толкова убедени в класическата теория за стойността, че никога не я поставят под съмнение. Тя вече е критикувана от мнозина, включително от Фердинанд Ласал (1825-1864), който по това време е по-влиятелен от Маркс. Въпреки това Маркс възприема класическата теория за стойността, усъвършенствана от Рикардо. А Мил в своя труд „Принципи на политическата икономия” (1848) дори заявява, че теорията за стойността е формулирана веднъж завинаги и идните поколения няма какво да прибавят към нея.

Маркс нарича цялата класическа икономика „буржоазна идеология”. Но създадената от него икономическа теория не е нищо друго освен класическата икономика, оформена малко по-различно и описана с малко по-различни думи. Приносът на Маркс към икономическата наука е незначителен. Като икономист той повече или по-малко повтаря други автори. Макар понякога да ги нарича „идиоти”, “блюдолизци” и с други подобни епитети, той не успява да излезе от рамките на техните учения.

Маркс обяснява историята като резултат от икономическите интереси на отделните класи.

Във всяка ситуация имаме групи, които се облагодетелстват или страдат в краткосрочен план, и именно техните интереси сочи Маркс. Например при чума или друга епидемия производителите на лекарства и лекарите ще натрупат печалби. Дългосрочните интереси не са толкова явни и могат да се определят само чрез идеите.

Превод: Майя Маркова

[1]              Friedrich Engels, Herr Eugen Dühring’s Revolution in Science (Anti-Dühring), New York: International Publishers [1878] 1939, стр. 188. (На български: Фридрих Енгелс, Анти-Дюринг, Партиздат, София, 1988.)

[2]              Capital, the Communist Manifesto and other Writings by Karl Marx, под редакцията на Max Eastmen (New York, The Modern Library, 1932), стр. 10.

[3]              Маркс, цит. съч., стр. 331.

[4]              Маркс, цит. съч. стр. 11.

[5]              Авторът има предвид Вера Засулич (1849-1919). През 1878 г. тя стреля по петербургския градоначалник Ф. Трепов и го ранява тежко, но той оцелява. – Б. пр.

About author

Лудвиг фон Мизес

Лудвиг Хайнрих Едлер фон Мизес (1881-1973). Роден през 1881 г. в Лемберг, Австро-Унгария, в семейството на преуспял инженер. В противовес на мнозина, той обяснява как паричната политика на правителства всъщност създава рецесиите, а не ги преодолява, и още в началото на 20-те години предсказва Голямата депресия от 1929 г. Мизес се противопоставя на набиращата подкрепа идея за създаване на планово стопанство без свободен пазар и частна собственост. Във фундаменталния си труд „Човешкото действие” (1949) Мизес определя икономиката като наука за човешкото действие на индивиди със собствена свободна воля. Интелектуален ментор на Фридрих Хайек, Мизес не доживява да види интереса към идеите си, който идва след като Хайек спечелва Нобелова награда през 1974 г. Но още приживе учениците му Вилхелм Рьопке и Лудвиг Ерхард връщат Германия към свободата на пазара и сътворяват “германското икономическо чудо”. Като президент на Италия личният му приятел Луиджи Еинауди възпира комунизма в страната, а във Франция друг негов ученик, Жак Рюф, като съветник на Шарл де Гол води борбата за стабилна парична единица и свободен пазар. Всички те са членове на създаденото през 1947 г. Общество “Мон Пелерин”, което обединява икономисти- практици, и на което Мизес е сред основателите и първите ръководители.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*