Манипулирайте, но правилно!

Манипулирайте, но правилно!

Избор на редактора
119 views
0

Комунизмът може да стане приемлив отново само като отново се отрече капитализма. За целта свободата трябва да се пожертва в името на сигурността

Калин Манолов

Изследване на вероятно наскоро създадената социологическа агенция „Тренд“ на ценностите на българина, поръчано от близкия до ГЕРБ Институт за дясна политика, предизвика оживени спорове в социалните мрежи. Резултатите му бяха широко разгласени в медиите, затова ще коментирам само най-впечатляващите отговори. Те всъщност ме карат да твърдя, че целите на изследването са по-скоро политически, отколкото научни. Това впрочем бе директно заявено от Ирена Тодорова, ръководител на Института за дясна политика, преди изследването да започне: „Нашата цел е да видим как изглежда картината от гледна точка на избиратели. Десни ли са избирателите на сините, на ГЕРБ и на Патриотите? И доколко? Те (със забележителното изключение на Да, България) се обявяват за десни, но в действителност в много малка степен отговарят на критериите за консерватизъм, всъщност на програмно ниво са центристки и либерални формации“. (сайт news.bg, 12 октомври 2017)

Не знам някое от европейските изследвания на ценностите, които се провеждат през 9 години, и в които неизменно участва и България, да има подобни цели. До момента са проведени 4 изследвания, в момента тече петото, вероятно и то ще констатира морален упадък и дефицит на социални ценности на българското общество като предишните. Проф. Георги Фотев, който ръководи българския изследователски екип от 1990 г., обяснява тази негативна тенденция с падането на комунизма, което постави цели генерации, социализирани за един тип общество – социалистическо, в нови реалности, които изискват радикална и ускорена ресоциализация.

Ето какъв събирателен образ на българина нарисува ценностното изследване от 2008 г.: макар половината от българите да заявяват, че се интересуват малко или дори никак от политика, това е една от честите теми на разговор, когато се съберат с приятели. Не вярват в институциите, или поне не в българските – по-скоро биха се уповавали на Европейския съюз, ООН и НАТО. Не са доволни от начина, по който се развива демокрацията у нас, и смятат, че би било по-подходящо политическите решения да се взимат от експерти, вместо от правителството. Все пак, макар да откриват недостатъците на демокрацията, предпочитат нея пред останалите форми на управление. Въпреки че не ги определят като особено благонадеждни, сънародниците ни застават зад позицията, че законите и институциите в страната трябва да се уважават. Затова и твърдо се противопоставят на подкупите, гратисчийството и проституцията независимо от обстоятелствата.

Няма как да се направи директно сравнение между паневропейското изследване на ценностите и проучването на агенция „Тренд“,

най-малкото защото „Тренд“ не обявяват как са набрали извадката си, каква теория свързва зададените от тях въпроси, дали са им надеждни скалите и т. н. – въпроси, без отговор на които нито едно социологическо изследване не би трябвало да вижда бял свят, камо ли да претендира за обективност и професионализъм. Напоследък ценностните изследвания най-често се правят по модела на Шалом Шварц, който формулира десет базисни ценности с общочовешки характер, разпознаваеми отчетливо във всички култури по света. Те са: самоуправление, стимулация, хедонизъм, постигане, власт, сигурност, съответствие, традиция, добронамереност, универсализъм. Всяка от тези ценности е изпълнена с конкретно съдържание и се „мери“ с конкретни въпроси. Лично аз не ги намирам в изследването на „Тренд“, което навсякъде в медиите се маркетира като ценностно, но всъщност сред 11-те зададени блока въпроси в него само един е ценностен. Другите касаят отношение към религията, държавата, социалното разслоение, толерантността, идеологическо позициониране, семейството, равенството между половете и т. н.

Но тъй като не съм социолог, да кажем, че не съм видял добре. Това не е голям проблем на фона на декларираната политическа цел, която цитирах по-горе: да се види дали избирателите на парламентарните и основните опозиционни парити са леви или десни. Сама по себе си подобна цел е легитимна, макар че политическите действия на всяка партия се мотивират от личностните отношения и зависимости на лидерите си, а не от ценностните нагласи на избирателите им. Но да кажем, че няма нищо лошо в „социологическото алиби“. Лошото е, ако манипулираш, а не регистрираш действителността. Както направи скоро след създаването си Институтът за дясна политика, замислен като мост между ГЕРБ и Реформаторския блок през 2013 г. Неговите анализатори целенасочено започнаха да подменят невалидния според тях „кливидж ляво-дясно“ с „нов политически разлом по оста либерално-консервативно“. Според ръководителката на Института зя дясна политика Ирена Тодорова – успешно. В цитираното интервю от 12 октомври 2017 г. тя казва: „Тогава либералните политолози нарекоха тази хипотеза глупост, а днес тя е общопризната и никой не е в състояние да опише политическите процеси, без да я използва. Включително и някогашните й критици“.

Дали обаче хипотезата е общопризната и как се стигна (ако се е стигнало!) до подобно признание само за 3-4 години? За да си отговорим на този въпрос, е достатъчно да погледнем през прозореца. Но не през прозореца на партийните кабинети, а през „прозореца на Овертон“. Това е перфидна манипулативна технология, чрез която не просто се промиват мозъци, а чрез която, стъпка по стъпка, обществото първо започва да обсъжда нещо неприемливо, после да го смята за уместно, и накрая се примирява с новата норма, която узаконява и защитава немислимото някога. Може да се онагледи с права, в двата края на която се поставят двете екстремни позиции по конкретното изследвано събитие, а по цялата дължина на правата се разполагат конкретни случили се (и все още неслучили се) събития, влияещи върху мнението на обществото. Прозорецът често се намира някъде в средата, където мненията са умерени. Той се е отворил, когато крайностите са се придвижили една към друга – от „немислимото“, съвършено чуждото за обществения морал, през „радикалното“, вече широко обсъждано, до стадия на „актуалната политика“, приета от масовото съзнание.

За да се илюстрира прозорецът на Овертън, най-често се дава пример с канибализма.

Първото движение е да се премести темата от областта на немислимото в областта на радикалното – в сектора „разглеждане на позиции“. По този начин се гарантира преходът от непримиримо отрицателното отношение на обществото, към (по-)позитивно. Стигне ли се до обсъждане на близката до канибализма позиция, наричана „радикална“ и обикновено маскирана като псевдонаучна (за да може да се свика етноложки симпозиум на тема „Екзотичните обреди на племената в Полинезия“ например), оттам до легитимацията й има една крачка. В разглеждания от нас случай целта е да се легитимира комунизма (който има доста общо с канибализма). Тогава на двете страни на правата се поставят комунистите и капиталистите, а по средата – либертарианците. Комунизмът, отречен преди като еквивалент на канибализма, може да стане приемлив, ако първо капитализмът бъде отречен като еквивалент на канибализма, после либертаринството бъде маркетирано като радикалната му приемлива разновидност, и накрая се стигне до уж отречения комунизъм, маркетиран като консерватизъм.

И той си е такъв. Поне според изследването, съгласно което над 90% от анкетираните 1004 българи смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни; 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа; 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро, и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти половината от хората (49%) са убедени, че в страната не може да се забогатее с труд. Това си е жив комунизъм, но при всички медийни коментари тези нагласи се наричат „консервативни“. „Един от базисните изводи от проучването е, че от гледна точка на социалните ценности българското общество се движи изцяло в консервативния спектър“, казва на 30 октомври пред тв Блумбърг Ирена Тодорова. Което и трябваше да се докаже.

Кой и какво обаче печели от това „доказателство“? Печелят теоретиците – социолози и политолози, които обслужват управляващите, и практиците, които управляват, легитимирани от тях.

„Новият кливидж“ „консерватизъм-либерализъм“ е несравнимо по-обтекаем от стария „ляво-дясно“.

 Има много видове либерали и много видове консерватори. Често един либерал е много по-близък с един консерватор, отколкото с друг либерал. И обратното. Това позволява всеки да бъде обявяван за всякакъв от управляващия, който е никакъв. „Никакъв“ означава ляв, но това не е проблем, защото „у нас преобладават левите нагласи, което е по-скоро желанието за социална закрила на уязвимите групи и не толкова въвеждането на леви политики”, както посочва Ирена Тодорова, коментирайки високия процент хора, които подкрепят желанието за минимален гарантиран доход и осигуряване на работа от държавата.

Тъй като наближава 10 ноември, ще припомня, че съществуването на ляво и дясно в политиката първо бе отречено от БКП/БСП. Това стана на Кръглата маса през 1990 г., а

„липсата“ на ляво и дясно десетилетия наред се наричаше „национален консенсус“.

Той бе „разрушен“ през 2009 г., когато ГЕРБ дойде на власт, обявявайки се за дясна партия. Тогава идеологическата идентификация бе важна за международната легитимация на ГЕРБ. Такава нужда вече няма, но няма и начин ГЕРБ да каже, че „няма ляво-няма дясно“. Първо, защото го твърди основният извънпарламентарен опонент, второ – за да не бъде ГЕРБ пряко идентифициран с БСП. (Което не е трудно, тъй като партията на Борисов прави същото, каквото правеше партията на Първанов и Станишев: частични икономически реформи, съпроводени с отказ от радикална политическа промяна, и съсредоточаване на управлението в ръцете на няколко десетки знатни семейства). Затова се правят изследвания, при които социолози констатират преобладаващо консервативни нагласи на населението. Преди това политолози са обявили ГЕРБ за консервативна партия. Съберете две и две и ще стигнете до изходната идея: да се закрепи и институционализира едно политически удобно статукво и да се внуши безалтернативност на този, който го олицетворява в момента. Как? Като се замени свободата със сигурност – лична, социална и национална. Не заради злата воля на управника – заради желанието на гражданите.

Свободата обаче не се определя от сигурността.

Свободата е способността на гражданите да живеят без намесата на държавата. Правителствата не могат да сътворят свят без рискове, пък и ние надали бихме искали да живеем в такъв измислен свят. Абсолютната сигурност е идеал само на тоталитарните общества. А както казваше Роналд Рейгън, който знам, че в Института за дясан полиитка уважават: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме, и на тях трябва да предадем да правят същото“.

About author
Профилна снимка на кmanolov

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*