Куба либре?

Куба либре?

0

 

„Човекът-остров“ Кастро потъна в океана. Ще изплува ли изстрадалата му родина?

 

Калин Манолов

След 9 дни национален траур светът очакваше помпозно погребение на Фидел Кастро. Вместо това на 4 декември 2016 телевизионното предаване бе отменено и диктаторът бе погребан в тесен партийно-роднински кръг. Паметта му няма да бъде увековечавана със статуи, на негово име няма да бъдат кръщавани улици и площади. Дали пък Куба скоро няма да е либре?

До 26 юли 2008 г., повече от пет десетилетия, Кастро управляваше Куба с желязна ръка. На тази дата той се отказа от властта по здравословни причини и направи брат си Раул действителен управник на Куба. На 24 февруари 2008 г. Раул официално замести брат си като диктатор. Режимът остана тоталитарен. По очевидни причини остана и името му – режимът на Фидел Кастро.

Кастро взе властта на 1 януари 1959 г. и по примера на Ленин веднага превърна страната си в робски лагер.

Куба е един от най-системните нарушители на човешките права в света.

Половин милион човешки създания минаха през кубинския Гулаг. Съпоставено с населението на Куба, което е около 11 милиона, Кастро е успял да хвърли в затвора най-много политически затворници в света на глава от населението. Повече от 15 000 души бяха разстреляни. Режимът на Кастро изпрати много повече политически затворници в затвора, отколкото този на Сталин, и екзекутира повече хора през първите три години на своята власт, отколкото Хитлер за първите шест години на нацизма. Изтезанията бяха превърнати в институция, редица правозащитни организации документираха използването на електрошокове, килии с размера на ковчег, и побоища, с които режимът наказваше „антисоциалистическите елементи”.

Освен физическите мъчения, на които били подложени кубинците в лагерите и затворите, тези извън тях и днес са осъдени на бедност. Полицейската държава им забранява да пътуват в чужбина. Кубинците нямат право да създават религиозни организации, политически партии, независими профсъюзи. Режимът забранява свободата на словото, редовно цензурира публикации, филми, радио и телевизионни предавания.

Животът на кубинците минава под егидата  на Комитета за защита на Кубинската революция, който раздава купоните за храна и решава кой да получи дадена работа. Комитетът контролира дори тяхното свободно време.

Репресиите в Куба включват и тежки форми на расизъм.

Преди Кастро чернокожите имаха добро социално положение и участваха в държавното управление. Днес 80% от затворниците са чернокожи, а в държавната администрация всички са бели.

По стара комунистическа традиция членовете на номенклатурата в Куба живеят като милионери, а обикновените граждани мизерстват. . По две-три семейства са наблъскани в „комуналки“ от 20 квадрата. Магазините са празни, храната се разпределя строго. Учители и лекари работят като таксиметрови шофьори, за да издържат семействата си. Съгласно туристическия апартейд, редовите кубинци нямат право да влизат в хотели, предназначени за чужденци и партийни функционери. Полицията арестува всеки, който не е упълномощен да посещава такива обекти.

Съветската помощ от 5 милиарда долара годишно изчезна заедно със Студената война. Оттогава Куба е сред най-бедните страни в света, въпреки общо 110-те милиарда долара съветски субсидии през годините. Преди революцията основният износ беше захар, тютюн, добитък, но Кастро го унищожи. Заради вярата си в „социализъм или смърт”,

сега Куба е страна-просяк. Дори бежанците от Хаити не искат да живеят там.

Кубинците, които не могат да гласуват в родината си, от години гласуват с краката си. Преди революцията в Куба се преселваха най-много имигранти в Западното полукълбо на глава от населението. След революцията около 2 милиона души от 11 милиона жители избягаха от страната си. Много бягат със салове и лодки, с вътрешни автомобилни гуми в океана, който гъмжи от акули. От 50 000 до 87 000 кубинци загубиха живота си, докато се опитваха да избягат от родината си.

В средата на 60-те сталинисткият експеримент на Кастро в Куба изпълваше сърцата на левичарите по света с топлина, любов и вдъхновение. Много от тях вярваха и продължават да вярват, че са открили мечтаната утопия в Куба на Кастро. Там хората били отхвърлили капиталистическото робство и въпреки че нямат право да развиват частен бизнес и да гледат порнографски филми, огромното мнозинство от кубинците били несравнимо по-свободни, отколкото преди революцията. Дали полезните идиоти си даваха сметка, че обожествяват режим, който затваря, изтезава и убива интелектуалци като тях? Особено хомосексуалистите, чиято подкрепа на хомофобския режим на Кастро бе най-абсурдна. Комунистическа Куба преследваше хомосексуалистите и ги вкарваше в затвора за сексуалната им ориентация.  И тук традиционният латино-мачизъм няма нищо общо. Тоталитаристите особено ненавиждат хомосексуалността, защото не води до размножаване, а е само целенасочено търсене на наслада. А комунизмът  – както повечето религиозни култове, обожествяващи смъртта – забранява насладата.

Въпреки това

много западни интелектуалци обожествяваха Кастро.  

Оливър Стоун каза, че Кастро е „много безкористен и морален” и че е „един от най-мъдрите хора на света”. Според Джак Никълсън Кастро бе гений. За Наоми Кембъл срещата й с Кастро е „сбъдната мечта”. Жан-Пол Сартр писа: „Кастро е едновременно остров, човек, животно, земя. Той е целият остров”. Франсис Форд Копола му се обясни в любов: „Фидел, обичам те. И двамата имаме еднакви инициали. И двамата имаме бради. И двамата имаме сила и искаме да я използваме за добри дела”. Стивън Спилбърг отиде при бащата-бог в Хавана през есента на 2002 г. и определи срещата си с Кастро като „най-значимите 8 часа от живота си”. Ние май се отчетохме само с Йорданка Христова.

Според култа към смъртта на Кастро, човешката кръв пречиствала земята. Проявата на скръб за мъртвите обаче подчертава индивидуалността им, което е анатема за колективистките идеологии, и затова бе табу за тоталитарната власт. В Куба на Кастро бе строго забранено на роднините на убитите да плачат на погребенията им. Сигурно затова почти никой не оплака праха му.

Всяка диктатура все някога свършва. Най-малко защото диктаторите умират. Малко след това опечалените „откриват“, че са обожествявали престъпници. И след „Осанна!“ следва „Разпни го!“ Дали пък Раул няма да развенчае култа към личността на Фидел?

Мисля, че съвсем скоро ще разберем.

 

 

About author

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.