За неизбежната отбрана

За неизбежната отбрана

894 views
3

„Средновековното раздаване на правосъдие“ дава по-добри резултати при справянето с престъпността.

адвокат Николай Христов

Винаги, когато крадец, влязъл да краде в чужд дом, е застрелян от собственика му, се води един и същи дебат и се провокират едни и същи реакции в защита на собственика от наказателно преследване.

Подобни казуси имат (поне) две страни. Правна (законова) – каква е законовата рамка, както и политическа (философска) – каква би могло или би следвало да бъде законовата рамка. Тук само ще маркирам съвсем грубо правната и повече ще поразсъждавам над политическата (философската).

Правната рамка дава право на собственика да се защити.

Тук, разбира се, има редица специфики, нюанси и зависимости от конкретната фактология на конкретния случай, които се установяват в наказателен процес. Процесът протича по определени правила и процедури, които няма как да бъдат заобиколени, за да не се превърне правосъдието в произвол. Често се случва, поради механизма на процедурата, първоначално собственикът-убиец да бъде задържан, което разбираемо винаги поражда бурно обществено недоволство. Първоначално обаче имаме налице два неоспорими факта – убийство и извършител. Това е и причината първото действие да е задържането на извършителя и повдигането на обвинение за убийство срещу него. Нататък вече, ако са налице описаните в закона предпоставки и фактите са се случили тъкмо така, както той допуска, се приема, че е налице неизбежна отбрана и защитилият се собственик не би следвало да бъде осъден. Нерядко обаче се случва и така, че тези предпоставки не са налице по една или друга причина и тогава собственикът е наказван, като обаче се отчита това (но на доста по-късен етап вече – чак при определяне размера на наказанието), че става дума именно за инцидент при защита, респективно някаква степен на ексцес на допустимата от закона защита (понякога осъждането е дори условно, понякога, за съжаление или не – и ефективно).

Както казах, няма да се спирам подробно на това какви са тези предпоставки по сега действащото законодателство, защото основната тема, която искам да засегна, е друга.

Въпросът с неизбежната отбрана, от политическа (философска) страна, има няколко аспекта, за два от които, които считам за важни, ще кажа по няколко думи.

Първи аспект: интензивност и характер на засягането, респективно на защитата.

Преобладаващата днес в света философия казва, че те трябва да са равностойни. Ако се засяга имущество, не може да се отвръща със засягане на живот. Ако се засяга личност, но не по начин, по който може да засегне живота ѝ, не може да се отвръща със засягане на живот. Като цяло тази философска постановка е влязла и в съвременното законодателство. Има и някои минимални изключения в това отношение, като уж се отчитат човешката природа и спонтанните човешки реакции, както и фактът, че все пак се касае за отбрана и в този смисъл някакъв вид предпочитание към отбраняващия се, е допустимо. Той е „добрият“ в ситуацията и следва да получи лек реверанс от тази постановка на „равнопоставеност“.

Според мен подобно схващане е прекалено хуманистично, и води до намаляване на риска за занимаващите се с престъпна дейност и увеличава рисковете за страдащите от това. „Икономиката“ на това води до увеличаване на престъпността, беззащитност и в крайна сметка

усещане за несправедливост и безнаказаност на престъпленията.

Тоест, при подобна „равнопоставеност“, на практика е налице реверанс именно към палачите в ущърб на жертвите, които в един момент могат да се окажат престъпници за това, че са се защитили. Мисля си, че тук границата следва да бъде отместена в полза на жертвата, като ѝ се предоставят малко повече права (това правно се случва в онези специфики и детайли на закона, за които споменавам по-горе в текста) и тя бъде по- овластена да разполага със съдбата на престъпника в подобна ситуация. В по-широки граници, които не са съвсем равнопоставени.

Втори аспект: от кога до кога е налице нападение/засягане?

Този аспект е важен, защото рамкира и времевият период, в който е позволена самозащитата, и извън който вече е налице на свой ред нападение/засягане (макар и на престъпник). Съвременните концепции, приети и в законите, като цяло ограничават това време между момента на нападението и преустановяването му.

Този въпрос има и един важен (и свързан) подвъпрос – кое действие на нападателя бележи начало и кое – край на нападението? Тук вече и съдебната практика се намесва, за да тълкува конкретно и в съответствие с житейската логика и общоприети логически норми, според конкретиката на всеки казус. Което значи, че прилага и вид философия, доколкото законът не е в състояние да опише конкретно действие за начало и край за всяка една хипотетично възможна ситуация. Принципно това е началният момент, но като цяло съдилищата се придържат към някакъв здрав разум за момента.

Според мен обаче, този период също следва да бъде разширен, поне по отношение на крайния момент. Следва границата да бъде отместена в посока, която отново „да разруши равнопоставеността“ в полза на жертвата. Ще ми възразят, че по този начин биха се дали правомощия на последната да раздава правосъдие, а когато всеки раздава правосъдие, то това би било произвол и връщане в средновековието. Не съм съгласен с тези възражения.

Ние сме в средновековието по отношение нивата на престъпност,

нещо повече – доста по-високи са и непрекъснато се покачват. Ерго – подобно „средновековно раздаване на правосъдие“ очевидно дава по-добри резултати по отношение справянето с престъпността. Най-справедливо е човек да бъде съден именно от потърпевшия и неговите разбирания за справедливост (в очертаните в текста ограничени рамки, разбира се). Това би накарало престъпникът да се замисли дали няма да попадне на някой „твърде жесток съдия“ и би увеличило риска от престъплението. Също така не считам хуманистичните съображения за наличие на някакви права на престъпника, в подобен момент и в подобна ситуация, за резонни.

Престъпниците сами са се отказали от човешките си права,

от всички такива права, включително и правото на живот, в момента на извършване на някакво престъпление, а и в определен недълъг период от време след това, в случаите, в които са се отказали да го вършат, поради това, че са срещнали отпор. В този смисъл следва да понасят последиците от това. Защитаващият се не може да бъде винен, че е нарушил закона, ако е убил такова лице в подобна ситуация.

Считам за неприемливи днешните концепции по отношение на горните два аспекта на института на неизбежната отбрана. Те следва да бъдат преосмислени в посока накланяне на везната в полза на защитаващия се. И по отношение на интензитета, и по отношение на характера на отвръщането спрямо нападението, и по отношение на времевия период. Лично за мен границата следва да се постави до възможност за защита дори чрез отнемане живота на нападателя при засягане на чужда собственост, включително и ако последният се е отказал, поради срещнатата защита и е побягнал. Разбира се, това няма как да отмени, при подобни ситуации, първоначалните задържания, обвинения и доказването на фактическата обстановка. И не бива, защото може да се касае за различна такава – напомням, че в началото имаме безспорно само труп и убиец.

Следва да се има предвид обаче, че всичкото това се налага като следствие от факта на неработещите по една или друга причина институции, както и поради наличието на други дефицити на правоохраняването, които допускат съществуването и свободното движение на професионални престъпници. И то не би било толкова необходимо, ако институциите успяваха да се справят с това.

About author

Николай Христов

Завършил е магистратура по „право” в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Практикуващ адвокат от 2008 г. Специализирал е в областта на търговското и гражданското материално и процесуално право. Има интереси в областта на икономиката и философията. Участва в събитията и обществените процеси по време и след протестите от 2013г. и е отдаден и на редица обществени каузи. Член на Института за свободен капитализъм „Атлас“.

Коментари
  • Людмил Митев#1

    март 5, 2018

    Уважаеми г-н Христов,

    Първо искам да отбележа, че защитавам правото на самозащита и не смятам, че при конкретния случай с д-р Димитров в Пловдив доктора не е имал право да се защити след като е бил нападнат с нож.

    Моята професионална сфера не е тази на правото, но не мога да не се запитам как практикуващ адвокат от 10 години, завършил право в СУ може да постави следните тези:

    > “Най-справедливо е човек да бъде съден именно от потърпевшия и неговите разбирания за справедливост”
    > “Престъпниците сами са се отказали от човешките си права […] *в момента на извършване на някакво престъпление*”
    > “Средновековно раздаване на правосъдие“ очевидно дава по-добри резултати по отношение справянето с престъпността.

    Такива крайни тези, поставени публично от човек работещ в сферата на правото силно ме плашат!

    Смятате ли като адвокат, че едно лице в момента на извършване на престъпление няма никакви права, включително и право на съдебен процес?
    Смятате ли като адвокат, че най-ефективният начин за раздаване на правосъдие е от жертвата в момента на извършване на престъплението, без ролята на обществото и компетентните органи?
    Как дефинирате “Средновековно раздаване на правосъдие” и какви конкретни данни можете да цитирате за да докажете че дава по-добри резултати?
    Тъй като твърдите че “следва да бъдат преосмислени [днешните концепции] в посока накланяне на везната в полза на защитаващия се”, смятате ли че текста “всички граждани са равни пред закона” трябва да бъде преосмислен и премахнат от конституцията? Везната на Темида трябва ли да бъде заменена с една летва наклонена към “защитаващия се”?
    Професионално и отговорно към обществото ли е да използвате случая с д-р Димитров в Пловдив, случай който заслужава да е в общественото внимание, за да прокарвате публично такива крайни идеи?
    Трябва ли да направим съдебна реформа въвеждаща “Средовековно раздаване на правосъдие”, за да се доближим към държави като Филипините например и да се отделим от Европейския съюз?

    Отговор

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*