“Екстремизмът”, или изкуството на опетняването

“Екстремизмът”, или изкуството на опетняването

Избор на редактора
57 views
0

 

Есе от сборника “Капитализмът: непознатият идеал”, за първи път публикувано в “Обджективист нюзлетър” през септември 1964 г.

Със съкращения

Айн Ранд

Измежду многото симптоми за днешния морален упадък, действията на така наречените умерени” по време на Националната конференция на републиканците поне до днес представляват връхна точка. Тези действия бяха опит опетняването да бъде институционализирано като инструмент на националната политика; опетняването, присъщо предимно за булевардния жаргон на жълтата преса, да бъде издигнато до най-високо обществено равнище, с предложението да бъде включено в политическата платформа на една партия. Умерените” настояха за осъждането на екстремизма” без каквото и да било определение на това понятие.

Игнорирайки многократните искания да определят какво разбират под екстремизъм“, използвайки злословия вместо дефиниции, те поддържаха дискусията на равнището на конкретното и не назоваваха по-широките абстракции или принципи, които това определение обхваща. Те обсипаха с нападки няколко определени групи и не издадоха критериите, по които са ги избрали. Единствената ясно доловима за обществото картина беше поредицата от злобни лица и изпълнени с бурна ненавист истерични гласове, осъждащи “носителите на омразата” и изискващи толерантност”.

Когато хората се чувстват толкова силно ангажирани с нещо, но отказват да го назоват, когато се борят яростно за постигането на някаква на пръв поглед непоследователна, неразбираема цел, можем да бъдем сигурни, че истинската им цел не би могла да бъде назована публично. Затова нека да се опитаме да я назовем.

Първо, обърнете внимание на странното несъответствие при избора на конкретните обекти, към които умерените” насочват омразата си: комунистическата партия, Ку Клукс Клан, и Обществото на Джон Бърч*. Ако някой се опита да намери общия знаменател, принципът, по който тези групи могат да бъдат свързани помежду си, няма да успее. Единственото, което ги свързва, е, че са политически групи” Очевидно е, че умерените” нямат точно това предвид.

Общият признак, биха просъскали умерените” в този момент, е злото”. Добре, но кое зло? Комунистическата партия е виновна за масовите убийства на милиони хора по цялото земно кълбо. Ку- Клукс-Клан е виновна за убийството на невинни жертви чрез насилствено линчуване от тълпата. В какво е виновно Обществото на Джон Бърч? Единственият отговор, който можем да изкопчим от умерените“, е: Те обвиниха генерал Айзенхауер, че е комунист.”

Най-тежката категория престъпления, към която може да се причисли това обвинение, е клеветата.

…Всъщност повечето хора не знаят значението на думата екстремизъм”, те просто го усещат. Те усещат, че нещо им се налага с някакви средства, които те не могат да схванат.

За да разберем какво е направено и как е станало, нека да погледнем някои по-ранни примери за прилагането на същия похват.

Една машабна илюстрация на този похват беше въвеждането на думата „изолационизъм“ в политическия речник през тридесетте години на ХХ век. Това беше негативен термин, който предполагаше нещо лошо и нямаше ясна категорична дефиниция. Той се използваше, за да изрази две значения едното вменено, другото истинско, и да осъди и двете.

Вмененото значение на този термин се дефинираше приблизително така: „Изолационизмът е начин на мислене на човек, който се интересува само от своята страна и не е загрижен за останалия свят.“ Истинското му значение беше: „Проява на патриотизъм и преследване на националния интерес.“

Какво точно означава „загриженост за останалия свят“? Тъй като никой не застъпваше и не би могъл да застъпва позицията, че състоянието на света не е предмет на загриженост в нашата страна, думата изолационизъм” беше „плашило“, използвано да изопачи позицията на тези, които бяха загрижени за нейните интереси. Понятието патриотизъм” се замени с термина „изолационизъм“, и изчезна от обществената дискусия.

…В края на четиридесетте години в културното пространство беше изстрелян един друг новоизкован термин: „маккартизъм“. Това отново беше негативен термин, предполагащ някакво коварно зло без ясна дефиниция. Вмененото му значение беше: „Несправедливи обвинения, преследвания, и дискредитиране на невинни жертви“. Истинското му значение беше: „антикомунизъм“.

…Нека сега да разгледаме термина „екстремизъм“. Вмененото му значение е: „нетолерантност, омраза, расизъм, фанатизъм, налудничави теории, подтикване към насилие“. Истинското му значение е: „защита на капитализма“.

Ако някой чуе термина „изолационизъм“, отнесен към дадени хора, ще му направи впечатление, че основната характеристика, отличаваща ги от останалите хора, е патриотизмът, и ще си направи заключението, че терминът „изолационизъм” означава „патриотизъм“, и че патриотизмът е нещо лошо. Така истинският смисъл на тази дума автоматично ще замести вменения.

Ако някой чуе термина „маккартизъм“, той ще забележи, че най-известната характеристика, отличаваща сенатор Макарти от останалите обществени фигури, са антикомунистическите му възгледи, и ще стигне до извода, че антикомунизмът е зло.

Ако някой чуе термина „екстремизъм“ и като пример му се даде безобидният образ на Обществото на Джон Бърч, той ще обърне внимание, че най-известната му характеристика е „консерватизмът“, и ще стигне до извода, че „консерватизмът” е зло, също такова зло, каквото са комунистическата партия и Ку-Клукс- Клан. (Само по себе си понятието „консерватизъм” е неясно, недефинирано, много подвеждащо, но днешното му най-разпространено значение е про-капитализъм.)

…От всички анти-понятия, замърсяващи културната ни атмосфера, „екстремизмът“ е най-дръзкото като обхват и значение; то далеч надхвърля политиката. Нека сега го разгледаме подробно.

Да започнем с това, че „екстремизмът“ като понятие само за себе си не означава нищо. Понятието „краен“ показва съпоставяне, мяра, степен. Речникът дава следните дефиниции: „Екстремен, прил. 1. Свойство или качество, намиращо се най-далече от нормалното или от средното равнище. 2. Пределно или прекалено голямо по степен.“

Очевидно е, че първият въпрос, който трябва да зададем, преди да използваме този термин, е: степен на какво?

Да отговорим: На всичко!” и да обявим, че всяка крайност е зло, понеже е крайност; да твърдим, че степента на дадена характеристика, независимо от нейната природа, е зло всичко това е абсурд (въпреки че някакво изопачено аристотелианство може да казва противното). Измерванията като такива нямат оценъчна значимост, те я придобиват само от същността на това, което се измерва. Нима крайно доброто здраве и крайно лошото здраве са еднакво нежелателни? Нима крайната интелигентност и крайната глупост, които са отдалечени в една и съща степен от нормалното и от средното равнище, са еднакво лишени от стойност? Нима крайната честност и крайната нечестност са еднакво неморални? Нима крайно добродетелният човек и крайно поквареният човек са едно и също зло?

…Основният и най-важен политически въпрос на нашето време е капитализмът срещу социализма, или свободата срещу етатизма. В продължение на десетилетия този въпрос е премълчаван, сподавян, отбягван или прикриван с мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия като „консерватизъм“ или “либерализъм”, които са загубили своето първоначално значение и могат да бъдат разтягани така, че да означават всичко за всеки.

Целта на „либералите“така, както говорят свидетелствата от последните десетилетия, е незабелязано да вкарат нашата страна в етатизма на социалната държава с помощта на отделни конкретни, специфични мерки, увеличаващи властта на правителството стъпка по стъпка, без да се позволи тези стъпки да бъдат оформени като принципи, без да се позволи посоката им да бъде определена или основната цел назована. Следователно етатизмът трябваше да дойде не чрез гласуване или чрез насилие, а като постепенна поквара, като постепенен процес на увъртания и епистемологична корупция, водеща до свършен факт. (Целта на „консерваторите“ е само да забавят процеса.)

Програмата на „либералите“ изискваше понятието капитализъм да бъде заличено не като нещо, което вече не може да съществува, а като нещо, което изобщо не е съществувало. Истинската същност, принципи и история на капитализма трябваше да бъдат опетнени, изопачени, преиначени и по този начин недопускани в обществената дискусия тъй като социализмът не е печелил и не би могъл да спечели в открита дискусия на един некорумпиран пазар на идеи, на основата нито на логиката, нито на икономиката, нито на морала, нито на историческите постижения. Социализмът може да спечели само при поражението, при моралното поражение на неговите предполагаеми защитници.

Това затъмнение” сякаш вършеше работа за известно време. Но „не е възможно да измамиш всички хора едновременно“. Днес овехтелите понятия „консерватизъм” и „либерализъм“ се пропукват и под тях на бял свят излиза: капитализмът срещу социализма.

…Клеветата, че защитниците на капитализма са „фашисти“, се провали в тази страна, и вече повече от десетилетие се спотайва из тъмните ъгли, рядко рискувайки да бъде чута открито на публично място, появяваща се единствено като случайна миазма изпод земята, от отходните ями на истинското ляво. Точно понятие от този род “либералите” са достатъчно нетактични в опита си да възкресят. Но е очевидно чии интереси може да обслужва то.

Ако беше истина, че диктатурата е неизбежна, и че фашизмът и комунизмът са двете „крайности“ от двете страни на нашия път, тогава кое е най-сигурното място, което трябва да изберем? Разбира се, средата на пътя. Безопасно неопределената, неопределимата смесена икономика, „умерената“ среда с умерено” количество давани от държавата изключителни права и специални привилегии, и „умерени“ подаяния за бедните; с „умерено“ спазване на човешките права и „умерено“ използване на груба сила; с „умерена“ степен на свобода и „умерено“ поробване; с „умерена“ степен на справедливост и „умерена“ степен на несправедливост; с „умерена“ степен на сигурност и „умерена“ степен на насилие; и с умерена” степен на търпимост към всички, освен към „екстремистите“, които се придържат към принципите на последователността, обективността, морала и които отказват да правят компромиси.

…Това ни води до по-дълбинните импликации на термина „екстремизъм”. Очевидно е, че безкомпромисната позиция (по който и да било въпрос) е истинската характеристика, която това „анти-понятие“ цели да заклейми. Също така е очевидно, че компромисът е несъвместим с морала. В областта на морала компромисът означава да капитулираш пред злото.

Не може да има компромис с базисни принципи. Не може да има компромис по въпросите на морала. Не може да има компромис, когато става дума за знанието, за истината, за рационалните убеждения.

Ако клеймото „екстремизъм” се лепва на всяка безкомпромисна позиция, тогава негов обект е всяка ангажираност с определени ценности, всяка вярност към определени принципи, всяко дълбоко убеждение, всяка последователност, всяко постоянство, всяка страст, всяко посвещаване на една непоклатима, неопетнена истина всеки почтен човек.

…Умствено парализираните, изпълнени със страх невротици, резултат от дезинтеграцията на съвременната философията, с техния култ към несигурността, тяхната епистемологична ирационалност и етичен субективизъм, излизат от нашите университети, съсипани от хроничен страх, търсещи убежище от абсолютизма на реалността, с която се чувстват безсилни да се справят. Страхът ги подтиква да се сдружават с ловки политически манипулатори и прагматични политически агитатори, като правят света безопасно място за посредствеността, издигайки до статут на морален идеал архетипа на живеещия в една смесена икономика човек: послушен, отстъпчив, умерен мижитурка, който никога не се вдъхновява, никога не създава проблеми, никога не се вълнува от каквото и да било, адаптира се към всичко и не е поддръжник на нищо.

Най-доброто доказателство за рухването на едно интелектуално движение е денят, в който то не може да предложи никакъв краен идеал, а само призовава към „умереност“. Това е последното доказателство за провала на колективизма. Визията, смелостта, предаността, моралният огън, са само на страната на пробуждащите се кръстоносци на капитализма.

Ще трябва много повече от едно анти-понятие, за да бъдат спрени.

Превод: Грета Недялкова

About author
Профилна снимка на arand

Айн Ранд

АЙН РАНД (1905-1982) Алиса Розунбаум (Айн Ранд), американски философ и писател от руски произход, дъщеря на петербургски аптекар, емигрира през 1925 г. от Съветска Русия в САЩ, където е смятана за „най-влиятелния мислител на ХХ век”. „Ние, живите” е първият й роман, публикуван през 1936 г. „Изворът”(1943) я прави истински известна. В Съединените щати шедьовърът на Айн Ранд „Атлас изправи рамене” (1957) е втори по популярност след Библията. Книгите на Ранд са преведени на 16 езика и издадени в над 25-милионен тираж.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*