Еврото и трагедията на общата собственост

Еврото и трагедията на общата собственост

131 views
0

Ръководителите на Европейския валутен съюз знаят как да прехвърлят тежестта на правителствените харчове извън страната и напред във времето.

Филип Багус

Откъс от книгата “Трагедията на еврото” – Издателска къща МаК, София, 2011

Въпреки че външните ефекти от монополно производство на пари и от банковата система с частичен резерв, регулирана от централна банка, са проникнали в целия Западен свят, налагането на еврото предполага трети, уникален пласт външни ефекти. Институционалната схема на евросистемата в Европейския валутен съюз е такава, че всички правителства могат да използват Европейската цетрална банка (ЕЦБ), за да финансират дефицитите си.

Една отделно взета централна банка може да финансира дефицитите на едно отделно правителство, като изкупува държавни облигации или ги приема като гаранции по нови заеми към банковата система. Днес сме изправени пред ситуацията, в която няколко правителства могат да се финансират от една-единствена централна банка: ЕЦБ. Когато правителствата в Европейския валутен съюз излязат на червено, те емитират облигации. Значителна част от тези облигации се изкупува от банковата система. Банките с удоволствие правят това, тъй като облигациите се приемат като обезпечение за заеми от ЕЦБ. Това означава, че за банките е жизнено важно и печелившо да притежават държавни облигации. Те могат да получат нови пари от ЕЦБ, като представят тези облигации като обезпечение.

По-точно би било да говорим за „евросистема“, отколкото за ЕЦБ.

Евросистемата се състои от централните банки на страните-членки плюс ЕЦБ. Но тъй като централните банки на страните-членки просто изпълняват заповедите на ЕЦБ в своите страни, обикновено за краткост наричаме цялата система ЕЦБ. Трудно е да се определи каква част от дълга на европейските правителства се държи от европейски банки. Цифрата вероятно е около двадесет процента. Останалите се държат от застрахователи, валутни фондове, инвестиционни фондове и чужди правителства и банки. Институциите от частния сектор, които инвестират в държавни облигации, отчасти го правят, защото банките показват стабилно търсене на облигациите като обезпечение. За съжаление нямаме представа каква част от държавните облигации се използват като обезпечение в евросистемата, тъй като подобна информация не се публикува от ЕЦБ.

Механизмът работи по следния начин: банките създават нови пари чрез кредитна експанзия. Те заменят парите за държавни облигации и ги използват за рефинансиране от ЕЦБ. Крайният резултат е, че правителствата финансират дефицитите си с новите пари, създадени от банките, а банките получават нови базови пари, като представят облигациите като обезпечение. Стимулът е ясен: преразпределение. Първите потребители на новите пари са облагодетелствани. Правителствата и банките разполагат с повече пари; те печелят, тъй като все още купуват на цени, които не са били увеличени заради новата парична маса. Когато правителствата започнат да харчат, цените се качват. Паричните приходи растат. Колкото по-високи стават дефицитите и колкото повече облигации издават правителствата, толкова повече растат цените и доходите. Когато в една страна с дефицит цените и доходите нараснат, новите пари започват да се изливат в чужбина, където ценовият ефект още не е настъпил. Купуват се стоки и услуги, които се внасят от други страни от Европейския валутен съюз, в които цените още не са се повишили. Новите пари се разпространяват из целия валутен съюз.

В Европейския валутен съюз страните с дефицит, които използват новите пари първи, печелят.

Разбира се, при това парично преразпределение има и губеща страна. Страните с дефицит печелят за сметка на следващите получатели на новите пари. Те обикновено са в други страни-членки, чиито дефицит не е чак толкова голям. Следващите получатели губят, тъй като доходите им започват да растат едва след увеличаването на цените. Реалният им доход намалява. В Европейския валутен съюз ползите от увеличаването на паричното предлагане отиват при първите потребители, а щетите за покупателната способност на паричната единица се споделят от всичките й потребители. Покупателната способност на парите в ЕС не само спада заради огромните дефицити, но заради твърде голямото търсене от страна на свръхзадлъжнели правителства, паралелно с това нарастват и лихвите. Страните с по-голяма фискална отговорност трябва да плащат по-високи лихви по дълговете си заради широките пръсти на други страни. Резултатът е трагедия на общата собственост. Всяко правителство с дефицит може да спечели на гърба на други правителства с по-балансирана бюджетна политика.

Да си представим например, че няколко души притежават печатарски преси за един и същи вид необезпечена валута. Те имат стимул да печатат пари и да ги харчат, като по този начин увеличават цените. Ползите под формата на по-висок доход отиват при собствениците на печатарската преса, докато цената за техните действия под формата на по-ниска покупателна способност на парите се плаща от всички потребители на валутата. Следователно възниква стимул възможно най-бързо да се печатат пари. Собственик на преса, който не печата, ще се натъкне на растящи цени. Другите собственици ще използват своите преси, за да се възползват от загубата на покупателна способност, с която се борят другите собственици на преси. Онзи, който печата най-бързо, печели за сметка на другите. Изправени сме пред трагедия на общата собственост в чист вид. Няма граница за експлоатацията на ресурсите. Както и в случая с общата собственост върху природните ресурси, съществува свръхексплоатация, която свършва с разрушаването на ресурса. В този случай

валутата умира в гърчовете на хиперинфлацията и на катастрофалния бум.

….Допълнителен морален проблем възниква, когато банките, които държат правителствен дълг, бъдат спасени чрез валутна експанзия. Банките, които знаят, че ще бъдат измъкнати и че дълговете на правителството им ще бъдат изкупени от централната банка, ще се държат по-безотговорно и ще продължат да финансират безотговорни правителства.

Трагедията на еврото се състои в това, че то стимулира по-високите дефицити и емитирането на държавни облигации, като по този начин кара цялата зона да носи тежката цена от безотговорна политика под формата на по-ниска покупателна способност на еврото. При наличието на подобни стимули политиците обикновено създават огромни дефицити. Защо по-високите разходи да се плащат чрез повишаване на данъците? Защо просто да не издадем облигации, които ще бъдат изкупени чрез създаването на нови пари, дори това да повиши цените в целия Европейски валутен съюз? Защо да не прехвърлим на другиго разходите по правителствените харчове? Трагедията на еврото става още по-тежка заради свойственото късогледство на демократичните управници: политиците обикновено се съсредоточават върху следващите избори, вместо върху дългосрочните ефекти на политиката си. Те използват държавни средства и раздават привилегии на определени категории гласоподаватели, за да спечелят изборите. Увеличаването на дефицитите отлага проблемите за неопределен бъдещ период и ги прехвърля в чужбина.

Ръководителите на Европейския валутен съюз знаят как да прехвърлят тежестта на правителствените харчове извън страната и напред във времето.

Чисто географски част от разходите се отразяват във вид на по-високи цени в цялата еврозона. Във времето проблемите, породени от по-големия дефицит, падат на плещите на други политици, и то след дълъг период на привидна стабилност. Проблемите с държавния дълг, дължащи се на дефицитите, могат да наложат орязване на харчовете, наложено от Европейския валутен съюз. Стимулите да се прибягва до високи дефицити в рамките на Европейския валутен съюз са почти неустоими. Както в примера с печатарската преса, една страна може да извлече полза само ако има по-висок дефицит от останалите. Вашата преса трябва да се върти по-бързо от тези на другите, за да спечелите от преразпределението. Паричните приходи трябва да компенсират и надвишават спада в покупателната способност на валутата. Тези трагични стимули са резултат от уникалната институционална рамка на Европейския валутен съюз: наличието само на една централна банка. Тези стимули са известни още при планирането на Европейския валутен съюз. Договорът от Маастрихт (споразумението за икономическа общност) всъщност постановява, че няма да се спасяват държави-членки в състояние на фискална криза (чл. 104b). Заедно с тази клауза се постулира и независимостта на ЕЦБ, за да се гарантира, че централната банка няма да бъде използвана за спасяване на закъсали държави.121 Но политическите интереси и волята да се продължи експериментът с еврото се оказват по-силни от документа, който забранява спасителните акции. Нещо повече, независимостта на ЕЦБ не гарантира, че банката няма да участва в такива акции. Всъщност, както вече видяхме, ЕЦБ поддържа непрекъснато всички правителства, като приема държавните им облигации като обезпечения по заеми. Няма значение, че е забранено ЕЦБ да купуват пряко облигации от правителствата. Механизмът за приемането на тези облигации като обезпечения е достатъчно силен, за да финансира правителствата също толкова добре.

Имаше и друг опит за обуздаване на перверзните стимули за раздуване на дефицитите. Политиците въведоха регулации за „управлявана обща собственост“, за да намалят външните ефекти от трагедията на общата собственост. Пактът за стабилност и растеж беше приет през 1997 г., за да ограничи трагедията и в отговор на германския натиск. Пактът позволява определени „квоти“, подобни на квотите за риболов, за експлоатацията на общата централна банка. Квотите поставят граници – дефицитът не може да надвишава 3 % от БВП, а общата задлъжнялост на правителството – 60% от БВП. Ако тези ограничения наистина бяха наложени, щеше да възникне стимул правителството винаги да се придържа към максималния дефицит от 3 %, финансиран непряко от ЕЦБ. Страните с трипроцентов дефицит щяха частично да прехвърлят разходите си на страни с по-малък дефицит. Само че регулацията на общата собственост се провали с гръм и трясък. Основният проблем е, че

Пактът за стабилност и растеж е договорка между независими страни без надежден механизъм за налагане.

Квотите за риболов например могат да бъдат наложени от правителството на съответната страна, но квотите за инфлация и дефицит в независими държави са доста по-трудни за принудително изпълнение. Автоматичните санкции, предложени в началото от германското правителство, не намериха място в пакта. Въпреки че няколко страни не спазиха ограниченията, те бяха предупредени, но не и наказани. Страните с политическо влияние като Франция и Германия, които можеха да защитят пакта, подкопаха силата му с дефицитите си от повече от 3 % от 2003 г. насетне. Тъй като имат по-голям брой гласове, и те, и други страни могат да предотвратят налагането на наказание. Затова и Пактът за стабилност и растеж се оказа пълен провал. Той не може да затвори кутията на Пандора, от която вече е изпълзяла трагедията на общата собственост. Очаква се през 2010 всички страни-членки (без една) да надвишат трипроцентовия максимум за дефицити. Общата задлъжнялост в Европа е 88 % от БВП.

 

Превод: Петьо Ангелов

About author
Профилна снимка на Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институтът за свободен капитализъм “Атлас” е независимо и неполитическо сдружение, което си поставя идеални цели. Създаден в София на 25 март 2010 г., Благовещение, от 13 предприемачи, икономисти, политолози и журналисти.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*