Духът на идващото време

Духът на идващото време

0

Калин Манолов

 

Преди 20 години генералният секретар на Българската комунистическа партия Тодор Живков бе сменен с благословията на Москва и комунизмът „падна” и в изненадана България. Оттогава непрекъснато ни представят демокрацията като алтернатива на комунизма, и дълго време – а за доста хора и все още!- това бе Откровение. Приписваха й чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Затова всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – се възприемаше като национална трагедия.
Водачите ни-„демократи” през тези 20 години никога не обясниха – а може би и до днес не знаят, че подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода. Демокрацията – и то не винаги – е само път към свободата. Свободата е неин двигател. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.
Вследствие на тези премълчани истини многопартийната система, свободните избори и парламентаризмът бяха обожествени по модела на божественото право на кралете. Векове наред кралете са извоювали правото си да управляват, побеждавайки в битка – победа, която постигали „благодарение на божествена намеса”. По този начин получавали пълна власт върху живота, свободата и собствеността на всеки поданик в кралството. В демократичните държави кралете бяха заменени от политици, намерили ново оправдание за властта си: божественото право на мнозинствата. С гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, на демократите бяха дадени права, които извън политиката никой не притежава. Права да лъжат и крадат. Права да са нещо като „Банда на демокрацията”, която с гласуване може да разполага с живота, свободата и собствеността ти както намери за добре. Единственото спасение е да се присъединиш към нея или да избягаш. Повечето българи не само че не избягаха, но и позволиха на най-лошите да достигнат върха.

Двадесет години бяхме граждани в свободното си време – след цял ден работа за държавата, която „демократите” искаха не да ограничат, а да победят. Те не разбираха, че без участието на държавните институции „системата” не може да се трансформира, че държавата не може да бъде отхвърлена или заобиколена, а трябва да бъде променена. Демократите като комунистите искаха обобществена икономика, просто я „подобряваха” с елементи на пазар. А трябваше да заменят държавата с пазар, за да поправят пораженията от комунистите, които замениха пазара с държава. Казваха, че не го правят, за да смекчат тежестта на прехода, че са длъжни да мислят за доброто на всички.
В името на това добро демократите периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални. В парадигмата на едно откъснато от политиката и икономиката безконфликтно общество те наистина бяха. Особено като гласът на тези, които мислеха критично, бе заглушаван, а останалите мислеха каквото Партията, медиите и социологическите агенции им наредят. Демократите станаха абонати за властта. Станаха част от целокупния политически елит, който няма намерение да променя или подменя толкова удобна политическа система като парламентарната демокрация.
Как обаче действа парламентарната демокрация, която „ е лоша, но няма нищо по-добро измислено”? Тя централизира властта, като дава право на мнозинството в парламента да излъчва правителство. Това превръща законодателната и изпълнителната власти в оперативни инструменти на партийната централа с мнозинство в парламента. Избраният от това мнозинство кабинет става всесилен. Участието на гласоподавателите в управлението на държавата и възможността им да контролират ефективно властта съществува само на хартия.
Всичко това безспорно е демократично – за него са гласували мнозинството народни представители – един колектив, избран от мнозинството избиратели – друг колектив. Демокрацията наистина означава участие. Но участие на личности, а не на колективи. Колективни решения трябва да се взимат и колективни действия трябва да се извършват само когато са необходими– чрез прилагане на познатите демократични процедури, които гарантират участието му във вземането на колективно решение.Там, където индивидът може да се грижи за себе си – а той е съвсем способен да прави това в повечето случаи! -друг, включително държавата не трябва да се меси. Намесата винаги включва насилие, струва пари, и разрушава гражданското общество. Но онова гражданско общество, в основата на което е личността, и в което семейството, приятелите и съдружниците, след това квартала, сдруженията и фирмите, са преди местното самоуправление и националното правителство в йерархията за взимане на решения. „Всеки да решава сам” – време е този принцип да замени принципа „да решаваме всички”.
Има връзка между свободата и демокрацията, но те не са едно и също нещо. Ако живеехме в общество, в което всички чрез гласуване избират брачния партньор на всеки, със сигурност ще имаме демокрация. Но не бихме имали много свобода. Време е свободата да започне доминира над демокрацията. Време е за капитализъм.
Това е най-голямата истина, която демократите спестиха – че обратното на комунизма не е демокрацията. „Демокрация” бе правилен отговор единствено на въпроса „Тоталитаризъм или демокрация?” Другият, по-важен въпрос, е „Капитализъм или комунизъм?”
Капитализмът е непознат идеал в България, затова трябва да бъде обяснен. И по-точно – трябва да бъде опровергана погрешната информация, изопачаването и откровените лъжи за него, довели дотам, че младите хора не само че нямат, но и няма откъде да придобият реална представа за неговата истинска същност.
Капитализмът е социална система, основаваща се върху признаването на индивидуалните права, включително правата на собственост, в която цялата собственост е частно притежание. Правата произхождат от природата на човека като разумно същество и са необходимо условие за неговото лично оцеляване. Правото на живот е източникът на всички права, включително на правото на собственост.
Ако някой желае да пропагандира свободното общество, то той трябва да осъзнава, че задължителна основа на такова общество е принципът за индивидуалните права. Ако някой подкрепя индивидуалните права, то той трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права. Капитализмът не е само “най-практичната”, но и единствената морална система в историята, основана на доброволна и взаимноизгодна размяна между хората. Това е единствената система, която на въпроса: „Свободен ли е човекът?”отговаря: да.
Едно капиталистическо общество е основано върху права на собственост, пазари и власт на закона. В него всички човешки взаимоотношения са доброволни. Затова то е свободно. „Особеното свойство”, което позволи на капитализма да набере преднина пред всички предходни икономически системи, беше именно свободата. Свободата доведе до създаване на богатство.
Българските демократи спестиха всички тези истини на хората. Нещо повече – замениха ги с твърдения, че индивидуалната свобода се плаща с липса на сигурност, влошаваща се околна среда, по-висока престъпност, по-лошо образование, никаква солидарност.
Подобни твърдения са или израз на въпиющо невежество, или са интелектуално предателство. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Той е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой, който изисква най-доброто от всеки човек и в замяна подобаващо го възмездява. Свободният пазар позволява на всеки да постига собствените си цели, като използва собствените си умения. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат икономически равни.
Що се отнася до солидарността, даже и при ляво управление държавата вече не може да функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, е непосилна за икономиката. Обещанията на социалната държава вече не могат да бъдат изпълнявани, и все повече хора откриват ценностите на семейството, трудолюбието и спестовността.

Откриват капитализма.

About author

Калин Манолов

Магистър по журналистика и масови комуникации от СУ ”Св. Климент Охридски” с над двадесет и петгодишен опит като репортер, водещ и анализатор в Радио „Свободна Европа”, Българското национално радио, Дарик радио, Телевизия „Европа” и печатни медии. Автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо” по тв България он еър. Председател на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм „Атлас”.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.