Българската развала и българската омая

Българската развала и българската омая

Избор на редактора
54 views
0

Върховната наслада на роба е да прояви своето презрение към всяко правило

Стоян Михайловски

 

Българската развала, такава каквато я виждаме днес, е ужасяваща. В такава страна високочеловеколюбивите наредби са цял анахронизъм. Авгиевите обори искат огън – не лопатички. Робът, говориме пак не само за настоящия роб, но и за оня, който, макар еманципиран вече от вещественото неволничество, запазил в душата си робските инстинкти и влечения – робът не зачита прекалено хуманните закони; той ги нарушава и погазва колчем може да направи това безнаказано. Той е навикнал да мисли, че законът е израз на чужда воля – на волята на силните, на волята на онези, които употребяват своята сила против неговата немощ. В закона той вижда произволно надмощие – също тъй както в държавната йерархия вижда организирано самозванство. Тъй че върховната наслада на роба е да прояви своето презрение към всяко правило, да унизи всеки ред и закон – когато, разбира се, може да върши това безбедствено.

Еднъж като приемем формулата на Монтескьо, че базисът на демокрацията е добродетелта – трябва да заключим, че развалените нрави са несъвместни с демократически държавен строй – сиреч че

у развалените хора демократизмът бива нещо несъществено, безпредметно, едно повърхностно лустро, един безсмислен изглед, една изкуствена вънкашност, прикриваща пълно нищожество.

Такъв е демократизмът на русите, на гърците, на турците, на власите и на сърбите.

А преди всичко, такъв е демократизмът на българите. Вънкашният, изкуственият демократизъм бива винаги една гиздилка, една модна игра; той се проваля скоро, понеже гиздилките и модите са работи временни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от любов към тях, а по каприз или по незнание, или по груб материален интерес. Капризът и интересът не таят в себе си никакъв елемент или базис за дълговековно съществувание.

Прочее, за да не пропадне – демократизмът не трябва да бъде само вънкашен, а още вътрешен, сиреч не трябва да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.

Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право – ние сме несъкрушими в житейските борби, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна вяра попрището е крепко и безконечно. Наопаки, гдето липсва дух, липсват живоносна мощ и борческа сила, гдето липсват велико сърце и велика съвест -липсват велика дееспособност и велико творчество.

Погледнете как запада православието. Защо запада? Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!

Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа – в същите онези страни, където тъй жалостно крее и линее православието.

Духът е, който дава живот.

Духът гдето липсва – животът е един мамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.

Нека прочее обърнем гръб на изкуствения, на вънкашния демократизъм.

Нека престанем да отъждествяваме тези две работи – основни демократически наредби и реална народна демократическа организация.

Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.

Най-вредоносната омая е омаята от небивалици, от въображаеми блага, от неосъществими преустройства.

Такава е българската омая.

Такава е, по-вярно, омаята на онези вечно разбунени младежки елементи у нас – елементи, които нито преди петдесет години, нито днес, не смогнаха да разберат тая истина – че единственият, законен, разумен, работоспособен и народоспасителен революционер е Времето!

Основните институции биват отзвук на публичната съвест, но на настояща публична съвест, на публична съвест всячески проявена от народните маси, а не на някаква си бедна публична съвест, крияща се в сантименталните ожидания на идеолозите и в мъглявите надежди на невъзмъжалите трибуни.

Когато основните институции изказват бъдеща публична съвест, те са една химера, защото те представляват като нещо съществуващо това, което всъщност не съществува – те са израз на душа, мисъл и вяра, каквито обществото не може да схване и разбере, на които следователно то не може да оцени потребата, от които следователно то не може да очаква помощ и избава и не може да ги зачита и почита.
Основните институции тряба да се променят лека-полека успоредно с промяната на нравите; нравите са една стълба, по която стълба се качват и въздигат стъпка по стъпало законите: всяко стъпало представлява един период в публичния развой: ето – това е то културен възход.

Тен бележи: “Que les institutions respectent les moeurs – et les moeurs respecteront les institutions”; ако институциите зачитат нравите – и нравите ще зачитат институциите.

В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаяше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия -а оная, където правата са били предварително написани в сърцата.

На това българските елевтеромани отговарят:- “Нашите основни институции представляват един далечен идеал; но далечен или не, ние не можем без него”.

Колкото думи, толкова и заблуди.

Когато институциите представляват един далечен идеал, те нямат друга стойност освен оная на един символ, на едно философско мнение, на един нов социален experimentum, на непризнато някакво credo.

А всъщност институциите са тогава нещо реално, когато те съответствуват с грубите, но същински потреби на народните маси – когато те отговарят на бруталните, но неотложни и въпиещи интереси на държавата. Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.

А само онова облекло бива добро (искаме прошка за баналността на тая фигура), само онова облекло бива добро, което се прави по мярка.

В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.

About author
Профилна снимка на Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институтът за свободен капитализъм “Атлас” е независимо и неполитическо сдружение, което си поставя идеални цели. Създаден в София на 25 март 2010 г., Благовещение, от 13 предприемачи, икономисти, политолози и журналисти.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*