Абракадабра

Абракадабра

0
Образователната реформа в една дума
Явор Ганчев
Абракадабра” е магическото заклинание, с което фокусникът вади заек от шапката. Идва от арамейски, значи нещо като “става, както казвам“. Това е най-краткото и точно описание на текущата реформа на образователната система.
Повечето европейски нации са изградили обществата си с правене и на основата на този опит разграничават приказките от действията. У нас тази граница е размита, ако въобще я има. У нас актуалната поговорка е “не ме гледай какво правя, слушай ме какво ти говоря!” Това може би се дължи на обстоятелството, че през последните 600 години все някой друг ни прави средата – първо османците, после руснаците. На нас не ни се е налагало много-много да правим нещата за себе си. Със сигурност не и по начина, по който например първите заселници в Северна Америка са правили близо 200 години опити и грешки на ръба на оцеляването, за да дадат на себе си и на света Декларацията за независимост. Че и после са се били с англичаните, за да докажат, че Декларацията не е само думи.
Ние сме толерантни, ние не се бием.
Ние приказваме. След като е очевидно, че образователната система не произвежда образование, се захванахме да я реформираме – на думи. Написахме нов закон за образованието. Ние така участваме в европейската цивилизация още от времето на Паисий Хилендарски. Този монах, воден от благородното желание да промени живота на цял един народ, му казал, че и той бил имал царе. И очаквал с това казване да се промени историята. В същата година, в северна Англия някой си Харгрийвз, воден от егоистичния стремеж да спечели повече, направил оптимизиран тъкачен стан. С това изобретение променил не само своя живот, но и индустриалното развитие на Европа. Ето по този начин, докато другите могат и правят, ние знаем и казваме.
Значи, казаха ни и нов закон, който ще реформира образованието.
Питайте в министерството, няма да отрекат, че има проблеми. Но за всеки проблем в закона има записано решение! Така че работата е жус.
Например, един тежък недостатък на системата е изолацията на родителите от участие в образователния процес. Няма проблеми – “абракадабра, активни родители!” Ето, в чл. 2 е записано, че и родителите са участник в образователния процес. Такова участие обаче на практика няма предвидено в закона, защото целите в образованието са еднакви за всички (чл 5 (1)). Нищо че образованието е индивидуално право на учещия, а правото на родителите да избират вида образование за децата си е защитено от Конституцията. За сметка на това има имитация на участие на родителите в новосъздадения орган “Обществен съвет” към училището. Правилникът за работата на този орган се пише от министъра и в правомощията на този орган влиза, общо взето, да одобрява стратегията на директора как училището ще изпълнява образователните цели на МОН. Това законът нарича “контролиращ орган”. На нас пó ни прилича на смокинов лист, който да прикрива авторитарните решения на МОН и директорите.
Друг голям провал на системата е, че не дава образование, адекватно на съвременния свят и не успява да подготви учениците за бъдещето. О, това е фасулска работа – абракадабра, “иновативни училища”! Те ще бъдат флагманите на ново качество и развитие за системата. За да получат статут на иновативни, училищата кандидатстват, като описват иновацията си. Иновацията трябва да гарантира подобряване на качеството на образованието и да е доказано успешна. Кандидатурата се разглежда от комисия, назначена от Министъра на образованието, а списъкът с одобрените кандидатури се утвърждава от … Министерския съвет. Тази процедура няма как да е по-централизирана, по-бюрократична и по-непрозрачна. Непрозрачна е, понеже комисията трябва да притежава ясновидски способности, за да разбере как една иновация ще е гарантирано или доказано успешна в бъдещето. Кандидатите пък трябва да притежават също ясновидски способности, за да познаят какво разбира комисията под подобряване на качеството на образованието. Ще кажете, усилието си струва, за да може едно училище да изработва свои учебни програми и да избира различно от одобреното от МОН учебно съдържание. Аз обаче пропуснах да кажа, че иновациите може да са само до 10% от обема на учебното съдържание и програмите. Все пак, свобода-свобода, но дори и абракадабра-свободата трябва да е с мярка!
Твърде притеснително е и колко много ученици отпадат от системата. И политиката на моркова и тоягата категорично не върши работа за това. В европейските документи пише, че за да бъде образованието приобщаващо (а не изключващо, каквото е сега) трябва да се интересуваме от потребностите на ученика. Какво правим ние – може би се информираме как децата учат и какво значи да зачиташ личността на ученика? Е, чак толкова не. Ние владеем лесното, “абракадабра – ученикът в центъра!”. Записваме в закона, в чл 3, два принципа – “ориентираност към интереса и мотивацията на ученика” и “приобщаване на всяко дете и всеки ученик”. Готово, сега “по принцип” ученикът е в центъра, но в действителност там продължава да е учебното съдържание, както винаги си е било. За това се грижи чл. 80. (1): “Общообразователната подготовка в основната степен на образование е еднаква за всички видове училища и се придобива чрез изучаване на едни и същи общообразователни учебни предмети и с един и същ брой учебни часове за всеки от тях, определени с държавния образователен стандарт за учебния план.” Сиреч, всички учат по едно и също време едни и същи неща, които никой от не е избрал и пожелал. Всички учат тези неща в еднакъв обем и с еднакво темпо, независимо от индивидуалното ниво, интереси или капацитет на различните ученици; независимо дори от техния майчин език.
Обаче, въпреки предната абракадабра,
учениците масово демонстрират липса на мотивация да учат, гадовете.
Посрещаме този проблем с “абракадабра – учители-герои!” Ще инвестираме в квалификацията на учителите и ще им припомним, че имат свободата да прилагат каквито искат методи и средства за обучение, за “да мотивират” учениците да учат. Помните, нали, че ученикът е личност “по принцип”, а в действителност е предмет на обучително въздействие, какъвто винаги е бил. Следователно учителят “по принцип” може и да може да помогне на ученика да се развива тъкмо там, където е силен. В действителност обаче от учителя се очаква да използва своите умения, за “да мотивира” учениците да преглътнат учебното съдържание на МОН, което не ги интересува. Това, освен че не е “ориентираност към интереса и мотивацията на ученика”, е в основата на следващия проблем – понеже учителят не работи точно учител, а нещо като сервитьор-клоун на информацията, спусната от МОН, неговият обществен авторитет днес е тъкмо на нивото на тая негова функция. Затова имаме нужда от “абракадабра – уважение!” – в чл. 219 (3) пише, че на учителите се дължи почт и уважение. Няма шега, няма майтап. Това е едно от многото места в този закон, които илюстрират моралното дъно, достигнато в нашето законотворчество – на практика в закон може да се напише каквато и да е безсмислица, която няма правен смисъл и правни последици. Въобще целият закон е един паметник на пожелателното мислене и на убеждението, че имитацията по вълшебен начин се превръща в това, което имитира. Той илюстрира масовата заблуда, че социалната промяна произтича от промените в законодателството. Понеже става дума за вяра в някаква магическа сила на записаното в закона, дори не е нужно в него да имаме съответните компетентни текстове с някакъв правен смисъл. Дори не е нужно и да сме го чели. Достатъчно е само да казваме, че е така. Абракадабра – реформа!
А може би всъщност никой не иска никаква реформа.
Може би всичките приказки за “реформаторския” закон са мъгла, която трябва да скрие единствената реалност, която има значение за работата на системата – всяко решение, дори за най-малкия детайл на най-ниско ниво в образованието, се взима от министъра. За всяко нещо в крайна сметка законът препраща към Държавните образователни стандарти, които са подзаконови актове на министъра. Чл. 22 от закона казва, че стандартите са “задължителни изисквания за резултатите в системата на предучилищното и училищното образование, както и за условията и процесите за тяхното постигане”. Тоест това са си точно старите Държавни образователни изисквания, но с нов етикет.
Така, де факто и де юре, както винаги си е било, министърът на образованието е негов “цар” (чиновник, разполагащ с неограничена власт да регулира). Ето това вече не е някакво глупаво пожелание в закона, а статукво, което никак не е застрашено от реформи тип “абракадабра”.
About author

Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институтът за свободен капитализъм “Атлас” е независимо и неполитическо сдружение, което си поставя идеални цели. Създаден в София на 25 март 2010 г., Благовещение, от 13 предприемачи, икономисти, политолози и журналисти.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.