Реализъм вместо догматизъм в политиката: изходът

Реализъм вместо догматизъм в политиката: изходът

12 views
0

 

Това е четвъртата от поредицата четири статии на проф. Светослав Ставрев, в които той „сканира“ нуждата от институционално модернизира на българския пазар и българската държава

Проф. Светослав Ставрев

 

Състоянието и тенденциите в изменението на глобалната икономическа, политическа, социална и екологическа ситуация към края на 2016 г. не ми изглеждат никак обнадеждаващи:

  • Икономиката се развива в погрешна посока.

Не става въпрос за „икономическата несигурност“, което е обичайно състояние, както сочат цикличните икономически модели, чийто убеден привърженик съм. Когато обаче към икономиката се предявяват неизпълними претенции за непрекъснат, нецикличен  и неадекватен на ресурсите и техните баланси растеж, и когато за целта се използват икономически абсурдни публични политики, това е животозастрашаващо болестно състояние. Публичните и частни дългове достигнаха космически размери (по данни на МВФ световният дълг за 2015 г. е достигнал 152 трлн. долара и вече представлява 225% от световния БВП?!). Надува се нов колосален и глобален финансов балон. Неговото спукване е неизбежно, а последиците от това са непредвидими.

  • Социалните неравенства по света растят и напрежението от тях поражда изглеждащи нерешими проблеми.

Реалните, а не идеализираните пазари, разпределят благата по неприемлив за нарастващ брой хора начин. Те правят някои безсмислено богати, а други неоправдано обричат на мизерия. Тези неравенства се прехвърлят за разрешаване от икономиката на политиката и така дисбалансите „в полза на държавата“ се задълбочават.

  • Политическите конфликти, както вътре в държавите, така и между тях, се разпалват от не винаги видими причини, а намирането на изход не изглежда да е  по силите на демокрацията.

Пълзящата, но засилваща се миграция, застрашаваща да се ускори и масовизира до ново преселение на народите, и съпътстващият го ръст на социалните напрежения, а и на тероризма, нямат работещо решение в рамките на политическата демокрация. Същото може да се каже още за реалното противодействие на екстремизма на някои държави с носталгия към имперското им минало.

Логично, респектът към политиката и уважението към политиците се сриват навсякъде пред очите на всички ни. Демокрацията става все по-негодна да номинира достойни кандидати, а избирателите все по-често ще се чудят дали да гласуват, отколкото за кого да гласуват. Вижда се как на власт идват неособено достойни хора, как държавите пилеят огромни суми, които вземат от нас, за откровено глупави действия и проекти, как корупцията „слиза“ отгоре надолу и завладява все по-често болници, училища, съд, журналистика, спорт, култура и какво ли още не.

Къде е изходът тогава?

Дясното показва безразличие към хората със злощастна съдба, а левите „възлагат“ на държавата да въздава справедливост всекиму. Вместо метафората “трети път“, която говори на хората толкова, колкото и „Свещенния граал“, е нужно:

 а) Да имплантираме „леви“ амортисьори  в „дясното“,  

  б)Да монтираме „десни“ пейсмейкъри в „лявото“

  в)  Това да става постоянно (непрекъснато), опортюнистично (т.е., според изискванията на реалната ситуация), а не идеологически.

По това предлаганото тук решение се отличава от модерния в политиката  трети път,  който е приложната  версия на теоретическите напъни да се приближават „дясното“ до „лявото“, без да се достигат, разбира се. Най-отличителното в този „път“ е илюзията, че може да се намери някакъв „оптимален“ микс от „леви“ и „десни“ компоненти, който да се възприеме като нормативен бенчмарк за всички реални политически действия. Идеята е елементарна: щом на практика не може без „ляво“ и „дясно“, значи вероятно съществува нещо „средно“, някаква идеална комбинация между тях. В търсенето на „формулата на идеалното“ се насочиха усилията на безброй политико-икономически алхимици на Изток и Запад, от Север до Юг – „социалните пазар и държава“, терминологичният блъф, наричан „неолиберализъм“, който си размахват като байрак „леви“ на „десни“ и обратно, и т.н. Такова решение обаче не може да бъде открито, защото не съществува един-единствен „най-добър“ модел, независимо от реалните условия, та ако ще и той да е точно по средата между „лявото“ и „дясното“.

Да, преплитането на „леви“ и „десни“ механизми в икономиката и в политиката е необходимо. Но няма и не може да има само една, „най-правилна“ колаборация между тях, защото:

а) пазарните, социалните, културните и държавните констелации са пространствено и времево най-различни и използваните инструменти за тяхното разумно насочване и регулиране нямат една и съща сила и въздействие;

б) критериите за оценка на ефективността на съвместния живот на хората са необозримо разнообразни и тяхното системно структуриране изглежда невъзможно.

Вероятно съществува някаква цикличност или махаловидност в динамиката на политическите устройства, която обяснява преходите (по-)демократично ↔ (по-)недемократично“, които непредубеденият исторически поглед вижда без затруднение навсякъде по света – вчера, днес, а по всичко изглежда и утре. Животът е нещо повече от теория или вяра. Практиката и ползите оказват конституиращо влияние върху нормативните постулати – теории, идеологии, религии… „Да оцелееш“ не е пошлост, а жизнена потребност, а най-възвишените ценности и норми – тези, които ни сочат пътя към добрия живот, не са умозрителни догми, а екстракти от полезни, проверени в живота практики. И въобще не е задължително постоянните флуктуации на политическото да се свеждат до крайния и драматичен сблъсък: демокрация или диктатура“ Решението е гъвкав, интегристки политически подход.

Като всяка система на публична власт и демокрацията се самоизчерпва, т.е. във времето губи способност да решава проблемите на обществото

Естествен социален механизъм за оздравяване на болната политическа система е ротацията във формите на власт, а не само на партиите на власт.

Всяка “нова“ власт „разчиства боклуците“ оставени от предишната, което включва и подмяна на горните слоеве от заварените управляващи и тяхната администрация. Въобще не е задължително при това  да има убийства, затвори, репресии, колкото и често да става точно така на практика. Докато след време „новите“ започнат да затлачват обществото със „своите боклуци“, които всъщност са еднотипни на останалите от „предишните“.

Тогава идва времето за смяната на властта. А дали  тази смяна ще стане „демократично“ – след свободни избори, или „по насилствен път“ – с  външна помощ, с преврат, метеж, въстание  и т.н., е въпрос  на ситуация. Огромно е значението в случая:

а/ на т.нар. качеството на „народа – на маси, елити, лидери, държавници

б/ на  историята;

в/ на геополитиката;

г/ на случайността и т.н.

Но тези специфики нямат решаващо значение за действието на механизъма ротация на властовите дисбаланси“, която търси неуловимото властно равновесие и не зависи от ценностните предпочитания  на стейкхолдърите отгоре и на масите отдолу.

Демокрация и недемокрация са си практически взаимно полезни и са предразположени към прогресиращо израждане една без друга. Несъгласните с това мнение могат набързо да направят историческа справка за „демократичните ваканции“ през 20 век в Европа, а и не само там, които не са погребали, а фактически са съдействали за усъвършенстване на демокрацията.

И накря едно лично мнение, родено от собствени опит, наблюдения и размишления:

„BG демокрацията“ не е нищо повече от частен случай на „световната демокрация“. В CАЩ и Европа например проблемите, изложени по-горе, са от същия тип, от който са и нашите проблеми. При нас обаче те са нереално хипертрофирани – като картина, гледана през много силна  лупа. „Нашата демокрация“ не е особено лицеприятна, нито гледана отвътре, нито пък отвън. Тя свидетелства за това, че ако един народ не иска, не може (не вярва, че може) или нещо, или някой не му позволява да излъчва достойни свои пълномощници в представителната власт, демокрацията е неподходяща за него. Защото ще се окаже параван за неговите врагове. Преди време Жельо Желев написа (виж предговора на „Фашизмът“, второ изд.), но „забрави“ веднага след като стана президент, че не винаги демокрацията може да се установи с демократични средства, а това в посткомунистически условия е непостижимо. Жалко ще е, ако продължаваме да упорстваме в налагането на:

  1. формална,
  2. контролирана от невидим център на реална власт отвътре и от проксита, с възложени отвън функции,
  3. разядена от корупция,
  4. кримиплутократична,
  5. „стабилна“ до мумифициране,
  6. непотистка,
  7. пазарно-икономически дефектна,
  8. социално вредна,
  9. международно и междудържавно укорима, когато въобще някой я забележи,

       „демокрация“.

Накъде, как и т.н. да вървим като нация от тук нататък, са въпроси, на които живеещите в България и желаещите да се завърнат отвън емигранти, би трябвало да се опитат да отговорят, при условие, че  могат и искат да живеят заедно тук.

Засега този отговор е отрицателен, а след някое и друго десетилетие никакъв отговор няма да ни е потребен.

About author
Профилна снимка на svstavrev

Светослав Ставрев

Светослав Ставрев Професор по business бизнес мениджмънт. Доктор по икономика и доктор на философските науки . Специализирал в областите: вземане на управленски решения – докторат по икономика, организация на управлението, социология на управлението , политика , социална психология и културология, моделиране на социални системи. Преподавал в УНСС, ПУ „П. Хилендарски”, СУ „Кл. Охридски”. В момента чете „Управление на организациите” и „Предприемачество” в Европейски колеж по икономика и мениджмънт.

Коментари
  • Боко#1

    април 28, 2017

    Ами да, “ако не ти позволявам нещо, значи си неподходящ за него” :О/

    Отговор

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*