Българският политик – между популизма и рационалния избор

Българският политик – между популизма и рационалния избор

28 views
0

 

Връщането към рационалността минава пред реполитизиране на масовото съзнание и възраждане на публичния политически дебат, прекъснат след 2001 г.

Доц. Момчил Дойчев

Защо днес е така популярно убеждението, че хората отново са измамени от елита, и че смисълът на т. нар. „преход към демокрация и пазарна икономика” е бил различен и дори противоположен на политическите обещания?

В какъв смисъл рационалният избор на българите: свобода, демокрация и благоденствие – е бил подменен с прикрит или откровен грабеж на националното богатство, с фасадна и корумпирана демокрация и с масова бедност?

Какво прави в тази ситуация българският политик – разпънат между рационалните прерогативи на европейския избор и българските посткомунистически реалности, които са често противоположни на европейските очаквания?

Настоящата статия търси отговор на тези въпроси.

Съгласно постулатите на теорията на рационалния избор човекът е рационално същество, способно да приема оптимални в крайна сметка ефективни решения. Това произтича от стария либерален възглед за „рационалната по същество човешка природа”, способна да създаде по-добри институции и изобщо условия за живот. Проблемът обаче е, че

не е възможно индивидуалните предпочитания да се интегрират в общо социално предпочитание,

от което следва, че индивидите едва ли ще могат да си поставят общи цели и да вземат общи решения. Тогава индивидуалната рационалност остава почти единствена форма на рационалност. Само че индивидът не е рационален; той се движи от емоции или други ирационални мотиви при вземането на решения, или пък така е скован от различни ограничения, че практически не свободен в избора на решение. Следователно няма как да е напълно рационален. В крайна сметка рационалността във всичките й форми се оказва под голям въпрос.

Тогава идва ред на популизма – една емоционална ценностна позиция, стояща отвъд традиционното разделение на леви, десни и центристи. В буквален превод „популизъм“ означава народничество, апелиране към чувствата и настроенията на „народа”. Този апел тоталното противопоставя същият този народ на управляващия го елит: „Ние” – народът, „простият народ”, „обикновените хора”, срещу „тях” – корумпираните, покварени и „ояли се” управляващи елити.

За това разделение има немалко основания.

Българският (псевдо)елит се е отделил в някакво ориенталско „каймак общество”,

на което не му пука нито как живее „плебса”, нито че под „рационалното” му ръководство държавата пропада. Парадоксално, но именно елитизмът, затвореността, кара „демократичните елити” днес да използват типично популистка реторика. Тя обаче „хваща дикиш“ едва от началото на този век. Защо?

През 90-те години на миналия век типични популистки лидери като Жорж Ганчев не срещнаха достатъчно силна народна подкрепа, защото до 2000 г. доверието в представителната демокрация, партиите и политиците, не бе паднало под критичния минимум. Силното политическо противопоставяне между БСП и СДС не даваше шанс за появата на силна популистка алтернатива. Едва след като през 1997 г. се разреши окончателно въпросът за посоката, по която ще върви България, когато видимо се разми същностната разлика между левите и десните партии – тогава за масовата публика те започнаха да изглеждат еднакви и настъпи времето на популизма. Появата на този популизъм се подхрани и от реалния процес на деполитизация, на липса на нови ценности и идеи в политиката, от непреодоляването на пагубния политически компромис, чийто израз е конституцията от 1991 г. Появата на популисткия момент странно съвпада и с

липсата на достатъчно убедителен национален лидер, който е в състояние да взема рационални стратегически решения,

но съобразявайки се с и на основата на исканията на масите, които от своя страна са не винаги ирационални. Не е ли рационално искането на хората техните избраници да защитават общите, а не своите частни партийни или лични интереси? И оттук – можем ли да приемем това за проява на популизъм?

Тук противоречието е двойно – доколко е възможен рационален избор в условията на „популистки момент” , и доколко и как е възможно рационални решения за развитието на обществото да се превърнат в достатъчно популярни, за да бъдат приети от масите, склонни при всеки случай да се отдадат на леснотата на популисткото решение.

Тук трябва да разграничим понятията „популярен“и „популистки“. Не всички популярни идеи са популистки– напр. идеята за влизане на България в Европейския съюз беше популярна, без да е популистка. Една популярна идея става популистка”, когато от една страна е нереалистична, незащитима с рационални аргументи, от друга страна е съмнително лесна за осъществяване.

Какво се преобърна в масовото съзнание, та за толкова кратък срок от възприемчиво предимно към рационални послания, отворено и открито, изразяващо висока гражданска позиция и европейска рационална политическа култура, се достигна до предимно ирационално, затворено и закрито, чалгизирано и мутризирано съзнание на поданици, които осъзнават единствено, че от тях нищо не зависи?

Средата започна сама да произвежда популизъм.

Почти от началото на българския преход, чрез медиите (притежавани от групировки и лица, тясно свързани с тайните служби на „бившия режим”), съзнателно се насаждат популистки нагласи и психози. Постепенно той се превърна в политическа технология за завземане на властта. Най-показателен пример в това е отношение е масовото убеждение, че ако се въведат мажоритарни избори, ще избираме личности, а не партийно представени лица, които не познаваме. Това се аргументира и с идеята, че ако в политиката навлязат „нови лица”, всичко ще се оправи от само себе си.

Не това е пътят за връщане към рационалността. Верният път започва с реполитизиране на масовото съзнание. С възраждане на публичния политически дебат, прекъснат след 2001 г. За политиката в медиите трябва да дебатират истински политици, а не „нови лица”, които обикновено нищо не разбират от политика, като тези масово навлезли в политиката (или рециклирани) след 2001 г. Политиците се делят на можещи и неможещи, а не на стари и нови лица. Сигурно е необходимо да се обнови политическия елит, но това едва ли ще стане, ако в политиката навлязат „публични фигури” като тези от първата и следващите популистки вълни.

Прекъснатата връзка между политици и граждани ще се възстанови чрез реални, включително законови промени. Те включват засилване на мажоритарния елемент при провеждането на парламентарни избори, но ще е още по-добре да включат и подбора на политически грамотни и морално стойностни хора.

Докато това не се случи, България няма да стане истински демократична европейска страна.

About author
Профилна снимка на mdoichev

Момчил Дойчев

МОМЧИЛ ДОЙЧЕВ Завършил философия в СУ „Св. Климент Охлридски“. Научен сътрудник в Института п офилософски изследвания на БАН. Доцент по теория на политиката в Нов български университет. Автор на множество монографии по социология, политология и социално управление, на учебник по основи на политиката и на книгата „Политическата коректност срещу либералната толерантност“, издадена през 2010 г.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*