Комунистическият елит в България: генезис и еволюция

Комунистическият елит в България: генезис и еволюция

4 views
0

 

Процесите на либерализация в бившите комунистически страни са неоспорими, но те не засягат основите на установената в тези страни държавнополитическа система от тоталитарен тип.

Михаил Груев

 

Дефинирането на понятието “елит” до този момент остава предмет на спор предимно между социолози, философи и политолози и в по-малка степен се намира в предметната област на историческата наука. Придружено обаче от прилагателното “комунистически”, то придобива по-конкретно историческо и функционално съдържание. Най-общо терминът би могъл да бъде обобщен като “хора с огромно обществено влияние, намиращи се на ключови позиции на върха на обществената и социалната пирамида”[1], Съществена част от тяхната характеристика представлява функцията им на конструктори и двигатели на институционалния ред. Към обобщеното понятие “елит” следва да бъдат причислени и представителите на онези среди и кръгове от обществото, които заемат водещо място в националната култура, в духовната сфера и имат сериозно влияние във формирането на обществените нагласи[2].

Известно е, че в модерната епоха трудно би могло да се говори за единен елит, а по-скоро – за “конфигурации от елити”. Тази концепция дава възможност, разбира се, условно, да бъдат разграничени, от една страна, различните разновидности на понятието, а от друга – елитите да бъдат отграничени от не-елитите. Тя би могла да бъде разбирана като система от разнородни връзки на власт, авторитет и легитимност, свързващи различните хора, които я персонифицират[3]. Така в свое изследване върху взаимната зависимост между елитите и неелитите двамата британски  социолози Г. Лоуъл и Дж. Хайли разграничават няколко основни типа елити: “консенсусни елити”, “нехомогенни елити”, “идеологически хомогенни елити”, както и “смъртно-враждебни един спрямо друг елити”[4]. В един по-късен труд Хайли доразвива своята класификация, като определя широкия и същевременно силен елит от консенсуален тип като характерен за класическата демокрация; слабия и тесен елит, съставен от враждуващи взаимно съставки, той определя като типичен за авторитарните режими, а силния и тесен елит от идеократични съставки – като характерен за тоталитарните системи[5]. Според него връзката между типа елит и установената обществена система се проявява най-пряко при начина на формирането му и на подмяна на предходния елит. Когато промяната е много дълбока, извършена е внезапно и принудително, се осъществява т. нар. “подменяща циркулация на елитите”, характерна за тоталитарните системи[6].

До голяма степен класификацията на Лоуъл и Хайли на елитите и конфигурациите от елити е валидна за общества, намиращи се в условията на демократична политическа система. Поради това позиционирането на комунистическия елит в тази теоретична схема е възможно само като “идеологически хомогенен елит”. По същество това означава отсъствието на конкурентни конфигурации.  При този тип елит възходът на върха на обществената и социалната пирамида представлява пряка функция от идеологическия конформизъм и в още по-голяма степен – от персоналната лоялност към лидера или съответния “патрон”. Взаимоотношенията между различните сегменти на елита в този случай са основани на йерархични, обусловени от позициите в Комунистическата партия видими и невидими връзки на зависимост.

Както е известно, след Втората световна война в България, а и в останалите сателитни на Съветския съюз държави формирането на комунистическите елити протича паралелно с унищожаването на старите буржоазни елити. Тук става дума не само за физическо унищожаване, но и за емиграция, интерниране или лишаване от свобода на техните представители. Новият елит субституира по драматичен начин стария не само функционално – той го замества и физически. Неговите най-издигнати представители се настаняват в къщите на принадлежащите към стария буржоазен елит, присвояват мебелите им, а в някои случаи – дори и връхните им дрехи. Без да имат законови права на собственици върху тези имоти и вещи, те се превръщат фактически в такива чак до 1968 г., когато придобиват и формални юридически основания[7].

Съществен момент от процеса на унищожаването на старите елити представлява докарването на емблематични за тях фигури до материална бедност, маргинално съществуване и вследствие – до самопокаяние и себеунижение. За значителна част от тях това е свързано с продиктуван от инстинкт за самосъхранение стремеж към приобщаване – ако не към новия елит, то поне към новата обществена система. При част от тази категория хора трансформационният процес приключва с присъединяването им към новия комунистически елит. В българския случай подобна емблемтична фигура е Кимон Георгиев. Тук следва да бъдат споменати някои негови съпартийци-звенари, като Петко Стайнов, Владимир Стойчев, Тр. Доброславски; радикали, като Ст. и П. Костуркови, Сл. Стоилов; земеделци, като А. Оббов, А. Павлов, Св. Даскалова и др. По-значим е този процес на “приобщаване” в средите на интелектуалния елит. В новите условия идейна метаморфоза в различна степен преживяват повечето творци. Особено значима е тя при писатели, като А. Каменова, Д. Габе, Е. Багряна, Н. Райнов; художници, като Д. Узунов, В. Стоилов, Ст. Венев; артисти, като: Ст. Македонски, Б. Дановски и пр., и пр. Този списък може да бъде продължен с още много имена. Посочените примери на приобщаване на представители на стария буржоазен елит към новия, или поне за адаптиране към създадените след 1944 г. реалности обаче представляват по-скоро изключение, отколкото правило. Действително, голямата част от тях се стремят към това, но ревността на комунистите към т. нар. “класова чистота”, особено в първите години, автоматично ги “изхвърля” като чуждо тяло от новия елит.

Да се върнем към основното ядро на комунистическия елит. Немският социолог Антон Щерблинг разделя условно комунистическите елити в Източна Европа на три генерации. Първата според него се намира в своя апогей във времето от идването на комунистите на власт през 1944 г. до средата на 50-те години. Втората той периодизира от втората половина на 50-те до края на 70-те години. Третата генерация според Щерблинг се формира в края на 70-те и началото на 80-те години и най-способните нейни представители се включват в новите политически елити на прехода[8].

До голяма степен предложената от Щерблинг периодизация е валидна и за българския случай. В началната фаза на своето съществуване новият комунистически елит се рекрутира от определени групи от маргинализирани провинциални интелигенти и преди всичко от полуобразовани селски слоеве, които се намирали близо до комунистическото движение или след промяната бързо се включват в него.

За изходната база, от която след преврата от 9 септември 1944 г. започва формирането на новия елит, свидетелства един труд, писан през 80-те години и посветен на партизанското движение в Пловдивско. Той се основава на прецизен количествен анализ на неговата социалната структура. Действително, обект на изследване е само един регион на страната, но в общи линии резултатите от него са представителни за цялото нелегално движение. Според автора му – Д. Дочев, един от най-възторжените изследователи на въоръжената комунистическа съпротива, около 20 % от партизаните в района са без, или само с първоначално образование, а общо 71 % от тях нямат по-високо от основното образование.[9] Важна характеристика на партизанското движение е, че то е по същество селско: над 75 % от партизаните са категоризирани като селяни, а 83 % – като родени на село[10].

Този социален профил на комунистическото движение преди и по време на Втората световна война, характеризиращ го преди всичко като селски феномен, би могъл да бъде потвърден от появилите се през 70-те и 80-те години официозни истории на окръжните организации на БКП. Подобни истории се появяват за 15 от съществуващите до 1987 г. 28 окръга (и съответно толкова окръжни партийни организации[11]. В приложенията към всяка една от тези официозни “Истории” (със съвсем малки изключения) се включват подробни поименни и поселищни списъци на загиналите местни комунистически дейци във времето между 1919 и 1944 г., както и на партизаните и политзатворниците от съответния регион в периода 1941–1944 г. Именно те дават възможност чрез количествен анализ да се проследи почти изцяло селският социален профил на комунистическото движение в годините на войната, от което ще се рекрутира първата генерация на новия вече държавен елит. Особено интересни от тази гледна точка са данните за три района в различни части на страната, където нелегалното движение е най-активно. Така например в Михайловградско (дн. Монтанско), представляващо район със силни традиции на комунистическата съпротива, от всичките зарегистрирани 266 партизани в двата местни партизански отряда – “Ст. Караджа” и “Хр. Михайлов”, родени на село са 237, а в градовете – само 29 души[12].

В Дупнишко, Кюстендилско и Босилеградско това съотношение е още по-голямо в полза на селяните. Сред дупнишките партизани от отряд “К. Петров”, родени в градовете са 46 от 202-ма, а сред Кюстендилските – само 11 от 207. Най-голяма е тази разлика в Босилеградския отряд – тук родени в града са само 11 от 130 души[13].

Друг район с относително силно партизанско движение е Ловешкият. От действащите тук две партизански единици с обща численост 323 човека, родените в градовете са само 48[14].  Избраните примери достатъчно ясно илюстрират огромния дефицит на граждани (в социалния смисъл на това понятие) в нелегалното комунистическо движение през годините на войната.

Голяма част от родените в градовете партизани са от еврейски произход: така например в Михайловградско те са 7 от 29 “градски” партизани, в Кюстендилско (в т.ч. Дупнишко и Босилеградско) – 12 от общо 68, а в Ловешко – 12 от 48. Така, ако изключим хората от еврейски произход, които по обясними причини се включват в нелегалната съпротива, партизанското движение се рекрутира в неговите 90 % от селяни. Тази характеристика на комунистическата опозиция в годините на Втората световна война, независимо от огромния (във физическия смисъл на думата) обем от литература по проблема, създадена преди 1989 г., до този момент “убягва” на изследователите. Причините за селския характер на нелегалното комунистическо движение, от което се рекрутира основната част от бъдещата първа генерация от новия държавен елит, следва да бъдат търсени в тежкия начин на живот на българския селянин през междувоенния период и силното забавяне на процесите на модернизация в аграрното производство, което води до запазване на тежкия физически труд, нарастваща безработица и задлъжнялост, както и в липсата на перспективи за значителна част от младото поколение за прогрес и образование. Тази реалност в българското село принуждава много млади хора без желание да продължат да водят тежкия живот на своите родители и същевременно без нужното образование и възможности за реализация в обществото, да се включат във въоръжената комунистическа съпротива. Подобно обяснение обаче вероятно дава само част от истината, която следва да се търси и в по-дълбочинни социалнопсихологически пластове. Безспорно тези факти представляват важен научен проблем, който в бъдеще трябва сериозно да се анализира.

Новият елит първоначално е почти изцяло политически и е изключително хомогенен. Той се структурира йерархично на база на заслугите към нелегалното движение през предходния период и поради неособено голямата численост на Комунистическата партия по това време, включва всички нейни ръководители на централно и местно ниво. Действително, всички изследователи на тази епоха обръщат внимание на различията между т. нар. “външни комунисти”, живели продължително в Съветския съюз до края на войната, и заели непосредствено след завръщането си ключовите постове в йерархията на комунистическата партия и в държавното управление, и т. нар. “вътрешни”, прекарали голямата част от периода на съпротивата в България. Между двете групи съществуват сериозни противоречия и борби, но следва да се отбележи, че различията между тях не надхвърлят границите на понятието “идеологически хомогенен елит”, а просто представляват неговите две съставни части.

Селският генезис на новия елит определя някои негови основни характеристики и е причина за запазване на тесните връзки с местните елити и за тяхното непрекъснато възпроизвеждане през следващите години като национален елит. Тази първа генерация (с някои дребни изключения, които потвърждават правилото) в предходния период не е имала възможност за системно образование, интелектуално или материално натрупване, а след идването є на власт няма физическото време за първото, а на второто не гледа приоритетно. Генерационно тя сполучливо е наречена от Р. Крамптън “димитровско-червенковската гвардия”[15]. Още от самото начало комунистическият елит функционира същевременно и като номенклатура.

Значението на понятието “номенклатура”, неговата същност и еволюция бяха много изчерпателно обяснени от съветския/ руския социолог М. Восленски в началото на 90-те години[16]. Цитирайки съветски учебник по партийно строителство, предназначен за школите на КПСС, той дефинира понятието така: “Списък от най-важните длъжности, кандидатурите за които предварително се разглеждат, препоръчват и утвърждават от съответния партиен комитет. Номенклатурните лица в партийния комитет се освобождават от заеманата длъжност също единствено с негово съгласие. В номенклатурата се включват работещите на ключови постове.”[17] Така новият елит започва да съществува и като номенклатура на режима, а номенклатурата е същевременно елит. Тази своеобразна дихотомия във функциите е негова същностна характеристика. Върху природата на това явление още през 1957 г. акцентира видният югославски дисидент и бивш първоешелонен комунистически функционер Милован Джилас. В своя труд, озаглавен “Новата класа. Анализ на комунистическата система”, той проследява нейния генезис и основните є характеристики и още тогава прогнозира неизбежния є залез[18]. “Когато новата класа напусне историческата сцена, а това трябва да се случи – прогнозира Джилас, хората ще жалят за нея по-малко, отколкото за всяка друга класа, съществувала по-рано.”[19] Още след излизането на този по същество първи теоретичен труд, посветен на комунистическия елит, който независимо от спецификите в следвоенното развитие на Югославия е адекватен и по отношение на източноевропейските нови елити въобще, той е подложен на редица критики от западната наука. Голямата част от тях се отнасят до понятието “класа”, използвано от автора[20]. Независимо от основателността на тези забележки, следва да се отбележи ключовият принос на М. Както Джилас, така и Восленски, а също и западните изследователи на комунистическите елити се сблъскват с проблема за точните йерархични граници на понятието “номенклатура”. Най-общо тя би могла да бъде разделена на “висша” и “местна”. Невъзможно е да се посочат достатъчно ясни параметри, които да дадат количествени измерения на двете части на това съсловие. Сред т. нар. “висша номенклатура” челно място заемат: членовете и кандидат-членовете на централните ръководни органи на Комунистическата партия (ЦК, ЦКРК, началници на отдели в Секретариата на ЦК), управителните тела на казионните организации (ОФ, БЗНС, ДСНМ (по-късно ДКМС), ОРПС (по-късно БПС), КАБПФК, БНЖС, БСФС, СЛР (по-късно БЛРС), БОК и пр.); Светият синод на БПЦ; ръководствата на творческите съюзи; т. нар. “стопанска номенклатура”, включваща ръководителите на националнозначимите промишлени предприятия; генералитетът (в т. ч.  и старшите офицери на генералски длъжности); дипломатическият кадър; дейци на културата, науката и спорта с реална или въображаема международна и национална известност и пр. Следва да се отбележи, че част от номенклатурните кадри заемат по няколко от горните длъжности, така, че наборът от хора всъщност не е толкова голям, колкото изглежда на пръв поглед.

Що се отнася до “местната номенклатура”, споменатите вече по друг повод приложения към официозните истории на окръжните партийни организации съдържат и тази информация. Те общо взето поименно посочват нейния обхват. Тук са включени членовете на бюрата на окръжните комитети на БКП, на изпълнителните комитети на окръжните и околийските народни съвети, секретарите на съответните общински комитети на Комунистическата партия, окръжните ръководства на казионните организации, местните “активни борци”, както и подбрани “културни деятели”. С годините броят на номенклатурния кадър бавно, но устойчиво нараства[21]. Отличителна черта на новия елит от неелита е правото му на специално снабдяване. В условията на хроничен недостиг на стоки и услуги в “икономиката на дефицита”[22], тази привилегия се оказва изключително важна. В обявеното за “безкласово общество” това “завоевание” на “новата класа” се появява твърде рано. Още на 6 май 1948 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) взима решение кои категории лица да получат достъп до новооткрития специален магазин и по този начин дефинира понятието “висша номенклатура”. В него се казва: “При новосъздадения специален магазин за снабдяване да бъдат прикрепени не повече от 1100 души, като бъдат включени помощник-министрите, хора на изкуството и науката, висши длъжностни лица от различните министерства, Националния съвет [на ОФ], бюрата на политическите партии и пр. Снабдяващите се да се групират в три категории.Натоварва се комисия в състав Кръстю Добрев, Димо Дичев и Никола Павлов, която да подработи персонално списъка, определи категориите и размера на снабдяването.”[23] Впоследствие бързо системата от привилегии се разпростира и върху местната номенклатура.

Както вече стана дума, втората половина на 40 –те години е времето, в което особено активно първата генерация на този нов елит в България се рекрутира от бившите низови ръководители на различните провинциални структури на Българската работническа партия /комунисти/. В него дейно се включва и резултатно се издига втората генерация на комунистическия елит, която можем да наречем Живковистка. Действително, това определение е не съвсем точно, тъй като фигурата на Т. Живков заема съществено място в битието на трите генерации на комунистическия елит в България и поради дълголетното й съществуване се приема като тяхна обща еманация. Следва да се отбележи обаче, че възходът на втората генерация представлява пряка функция от неговото идване на власт през 1956 г.

До падането на комунистическия режим през 1989 г. елитът продължава да бъде преди всичко политически, но в новите условия все по-значима роля започват да играят технократи, интелектуалци, успешно “конвертирани” хора на изкуството от стария буржоазен елит. Съществени промени настъпват и в чисто политическия комунистически елит. Отстраняването на Червенков като първи човек в държавата през 1956 г., а впоследствие и изваждането му от политическата сцена през 1961 г. са последвани и от други кадрови чистки – на Г. Чанков, Д. Терпешев и Й. Панов през 1957 г., за да се стигне и до отстраняването през 1962 г. на основния претендент за властта – А. Югов заедно с цяла група видни комунистически дейци като Р. Христозов, Г. Цанков и пр. Други фигури от димитровско-червенковската гвардия се превръщат в щастливи пенсионери или се намират на формално високопоставени, но фактически синекурни длъжности. Следва да се отбележи обаче, че част от старите кадри преживяват нов ренесанс – такива са Д. Ганев, Т. Павлов, Б. Българанов и емблематичната Ц. Драгойчева, която остава на върха на партийно-държавната пирамида до края на комунистическия режим и в определен смисъл – поради физическото си и политическо дълголетие, се превръща в негово своеобразно олицетворение.

Важен коз при налагането на новия лидер представлява ясното очертаване на социалното пространство на политическия комунистически елит чрез превръщането в ключова институция на учредения през 1959 г.  по негово внушение Комитет на активните борци против фашизма и капитализма (КАБПФК)[24]. Със създадените 5 категории “активни борци”, според приносите им в нелегалното движение, новият политически елит допълнително се йерархизира вътрешно и се отграничава от неелита[25]. Така всъщност прокламираното общество на равенството става все по-разделено и стратифицирано. Непринадлежащата към комунистическия елит маса също е подредена низходящо. На дъното на социалната пирамида попадат последователно хората “без изграден правилен марксистко-ленински мироглед”, “политически неблагонадеждните” и накрая категорията “бивши хора”, съставена всъщност от представителите на стария буржоазен елит. Разпростирането на системата от привилегии и върху децата на т. нар. “активни борци” представлява изключително важен момент в живота на комунистическия елит[26]. От този момент той получава възможността да се самовъзпроизвежда, т.е. превръща се в генетически елит. С така създадената йерархична система от всевъзможни привилегии, дори и маргинални за самото нелегално движение фигури, със съмнителни заслуги, се превръщат в част от втората генерация на комунистическия елит. Основният корпус на върха на партийно-държавната пирамида се заема от провинциални комунистически кадри, които дължат своя възход преди всичко на Живков и по тази причина са му лично предани. Сред тях централна роля играе Митко Григоров, а по-късно хора като Тано Цолов, Пеко Таков, Мако Даков[27]. В тази поредица имената на висши комунистически функционери се споменават едно след друго не само заради “ендемичното” им северозападно звучене, а с цел да се откроят позициите, които Живков придобива в този край на страната преди и след финалния сблъсък с неговия основен претендент – Югов. Именно този регион заедно с родното за Живков Софийско ще рекрутира основната част от неговото най-близко обкръжение.

Все по-важна роля в обществото започват да придобиват и хората на науката, изкуството и спорта.  Всички те по дефиниция са членове на БКП, а там, където се срещат безпартийни, те имат по-скоро декоративни функции. В този период се наблюдава засилване на стемежа към по-голяма автономност на т. нар. “гилдийни” елити и към по-видима диференциация на конфигурациите на елита, без обаче техните характеристики да прекрачват границите на типа “идеологически хомогенен елит”.

Като анализира промените, които настъпват в елитите в Източна Европа през 60-те години, Др. Драганов отбелязва, че “идеологическата им спойка постепенно отстъпва пред специфичните “манталитети”, което на свой ред води до обособяването на отделни враждуващи помежду си съставки във все още “тесните”, но и непрестанно отслабващи като сила и влияние номенклатурни комунистически елити”[28]. Тази констатация обаче води автора до изключително спорния извод за постепенната еволюция на комунистическите режими през 60-те години в авторитарни[29]. Действително в цяла Източна Европа процесите на либерализация са неоспорими, но те не засягат основите на установената в тези страни държавнополитическа система от тоталитарен тип. Анализирането на този важен теоретичен проблем обаче е невъзможно да бъде изчерпано накратко, поради което то няма да бъде предмет на по-нататъшното изложение.

Важна роля в живота на втората и третата генерация на комунистическия елит в България играе т. нар. “ловна дружинка” на Живков. Както отбелязва един от участниците в нея – Л. Левчев, тя се превръща в житейска цел за писатели, учени, артисти, художници, та дори и за поетеси[30]. Този кръг представлява образец на т. нар. “гилдийни” елити, които се мултиплицират и надолу, в различните сфери на обществените активности. Подобен алтернативен кръг е и петъчният (защото се събира предимно в този ден от седмицата) кръг на Л. Живкова. Той би могъл да се разглежда като своеобразен инкубатор на представителна част от третата генерация на комунистическия елит в България[31].

Когато се търсят причините за падането на комунистическите режими в Източна Европа, наред с изтъкването на дълбоките икономически и социални катаклизми, които преживяват тези общества през 80-те години, следва да бъдат споменати и промените, настъпили в мисленето и съзнанието на хората в тях. Тези промени по своеобразен начин засягат самочувствието и манталитета на новата трета генерация на комунистическия елит в България. Още през 70-те, но по-явно през 80-те години в управлението се появяват първите “форлойфери” на тази трета генерация, генетично свързани с предните две. Значителна част от нейните представители са преки наследници на най-високопоставени представители на стария комунистически елит – Л. Живкова, А. Луканов, донякъде и П. Младенов. Покрай тях се появяват и други, които не са потомствени комунисти, но споделят ценностите на третата генерация – А. Лилов, С. Марков, О. Дойнов и пр.[32] Разбира се, с течение на времето към тази нова генерация се присъединяват и много издигнали се от низините на партийната номенклатура кадри, които Восленски нарича “предноменклатура”. “Тялото на номенклатурния организъм – пише той – е потопено в хранителната среда на многомилионната маса от партийни членове. Нейният горен слой (партийни секретари, членове на бюра на различни комитети, заместници и помощници на номенклатурните кадри) съставлява предноменклатурата.”[33] Част от този именно корпус, описан сполучливо отвътре от автор, който сам причислява себе си към съветската номенклатура, успява да издигне своя статус и да се нареди сред третата генерация на комунистическия елит в България. Голямата част от тази нова генерация е образована на Запад и притежава по-широк кръгозор. Тя вече има и друга ценностна система. Нейният възход обаче в определена степен е блокиран от статичността на системата и от запазващата своите властови позиции втора генерация. Стремежът на новата генерация към възход протича паралелно с все по-задълбочаващата се икономическа и морална криза на режима.

В контекста на острия икономически дефицит и на предвидимия вече крах на т. нар. “възродителен процес” във върховете на обществото се поражда и властов дефицит. В условията на тези видове дефицити, според социолози-марксисти като П. Митев и А. Райчев, се появява т. нар. “втора мрежа”. Тя се разглежда като алтернативна форма на йерархия, основаваща се на обмени на статуси срещу вещи, вещи срещу власт и дори на вещи срещу вещи. Така в условията на криза, наред с официалния “идеологически хомогенен елит”, се появявят нови елити и структури, които конкурират държавните и започват да влияят върху тях[34]. Именно тази зависимост между младата трета генерация на комунистическия елит в България и новите неформални елити на “вторите мрежи” и установилата се впоследствие симбиоза между тях водят до възникването на новите посткомунистически конфигурации от елити.

 

 

[1] Endruweit, G. Elite und Entwicklung. Theorie und Empirie zum Einfluss von Eliten auf Entwicklungsprozesse. Frankfurt/Mein – Bern – New York, 1986, p. 134.

[2] Sterbling, A. Eliten in Südosteuropa. – In: Aus Politik und Zeitgeschihte. Bd.10–11, 2003, p. 11.

[3] Lowell, G. F., J. Higley. Eliten und Liberalismus. Ein neues Modell zur geschichtlichen Entwicklung der Abhängigkeit von Eliten und Nicht-Eliten. Zusammenhänge, Möglichkeiten, Verpflichtungen. Opladen, 1983, p. 56.

[4] Ibidem, p. 13.

[5] Highley, J. G., G. Lengyel (eds.). Elites after State Socialism. Teories and Analysis. London, 2000, 2–4; Драганов, Д. Демокрацията (Минало, настояще и бъдеще). С., 2004, с. 174.

[6] Пак там.

[7] Архив на автора.

[8] Sterbling, A. Op. cit., 12–15.

[9] Дочев, Д. Семената на бурята. С., 1984, с. 125.

[10] Пак там, 109–110, 141.

[11] История на Шуменската окръжна организация на БКП. С., 1972; История на Пловдивската  окръжна организация на БКП. С., 1976; История на Ловешката окръжна организация на БКП. С., 1978; История на Ямболската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Разградската окръжна организация на БКП. С., 1981; История на Софийската градска организация на БКП. С., 1982; История на Софийската окръжна организация на БКП. С., 1982; История на Хасковската окръжна организация на БКП. С., 1982; История на Видинската окръжна организация на БКП. С., 1983; История на Врачанската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Кюстендилската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Ямболската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Пазарджишката окръжна организация на БКП. С., 1985; История на Сливенската окръжна организация на БКП. С., 1987; История на Плевенската окръжна организация на БКП. С., 1988; История на Михайловградската окръжна организация на БКП. С., 1989. Междувременно авторски колективи работят и по написването на историите на окръжните организации на Комунистическата партия и в останалите вече бивши окръжни центрове, но до 1989 г. те не са публикувани.

[12] История на Михайловградската окръжна организация на БКП. С., 1989, с. 539 – 549.

[13] История на Кюстендилската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Ямболската окръжна организация на БКП. С., 1984, 573– 616.

[14] История на Ловешката окръжна организация на БКП. С., 1978, 425–447.

[15] Крамптън, Р. Кратка история на България. С., 1994, 200–220.

[16] Восленски, М. Номенклатурата. Т. 1–2. С., 1993.

[17] Пак там, с. 7.

[18] Джилас, М. Новата класа. С., 1991.

[19] Пак там, с. 5.

[20] Восленски, М. Цит. съч., с. 30.

[21] Социалнокласовата структура та съвременното българско общество. Тенденции и проблеми. Ред. Кр. Димитров. С., 1986, 63–96, 160–226.

[22] По терминологията на Корнай, Я. Социалистическата система. Политическа икономия на комунизма. С., 1996, 221–284.

[23] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 482, л. 2; Народна демокрация или диктатура. Христоматия по история на България 1944–1948. Съст. Л. Огнянов и др. С., 1992, с. 132.

[24] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 391; Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939–2002. С., 2002, с. 144.

[25] Воденичаров, П. “В името на народа…” – Магията на мемоарите на активните борци против фашизма и капитализма. – В: Рицари и миротворци на Балканите. Походи, преселения и поклонничество. Благоевград, 2001, с. 399.

[26] ЦДА, ф. 1 Б, оп.35, а.е. 801; Известия на Президиума на Народното събрание, № 104, 29 декември 1959.

[27] По-подробно по проблема вж. Марчева, И. Тодор Живков – пътят към властта. Политика и икономика в България 1953–1964 г. С., б. г. (2000), 118–243.

[28] Драганов, Др. Цит. съч., с. 174.

[29] Пак там.

[30] Левчев, Л. Ти си следващият! С., 1998, с. 343.

[31] Груев, М. Религиозно-мистичните увлечения на Л. Живкова и културните процеси в България през 70-те и началото на 80-те години. Минало, 2005 (под печат).

[32] Калинова, Е., И. Баева. Цит. съч., 220–241, 373–397.

[33] Восленски, М. Цит. съч., с. 191.

[34] Райчев, А. Генезис, мутация и дегенерация на вторите мрежи. – Социологически проблеми, 2003, № 1–2, 5–13, 19–20.

About author
Профилна снимка на Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институт за свободен капитализъм "Атлас"

Институтът за свободен капитализъм “Атлас” е независимо и неполитическо сдружение, което си поставя идеални цели. Създаден в София на 25 март 2010 г., Благовещение, от 13 предприемачи, икономисти, политолози и журналисти.

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*