Зад маската на народовластието

Зад маската на народовластието

Избор на редактора
67 views
0

“Широките народни маси” трагично не разбират , че градят не затвор, в който да вкарат „другите“, „различните“, „враговете“, а концлагер за собствените си изтерзани души.

Момчил Дойчев
Данните за обществените нагласи от всички социологически анализи от последните 4-5 години показват, че по-голямата част от българите с лекота са готови да отстъпят извоюваните с толкова усилия основни ценности – на граждански права и свободи – на словото, на правовия ред, на демокрацията… в името на “националния егоизъм”, на “сигурността”, на “силната ръка”, която да даде “народа” хем справедливост, хем пари вън от всяко право и спазване на правилата.

Зад всичко това стоят внушените страх и омраза

към бежанците, емигрантите, циганите, турците, евреите, западняците, различните. Стои завистта на неграмотния простак, желанието за мъст на некадърния неудачник, омразата и нетърпимостта към всички успели и щастливи хора, просто защото те са се реализирали в живота, а ние можем само да се вайкаме колко сме бедни и нещастни…

Всъщност “широките народни маси” трагично не разбират , че градят не затвор, в който да вкарат „другите“, „различните“, „враговете“, а концлагер за собствените си изтерзани души. Те и не подозират, че ще бъдат не надзиратели, а затворници в градения от самите тях реален концлагер. И трагедията е, че няма да накажат със своята омраза „лошите“, „незаконно обогатилите се“, „олигарсите“ и „мафиотите“, а самите себе си. Наивно вярват, че ако се харесат на новите „силни“, ще бъдат изключени от списъка на „лошите“. А пък може би тайно се надяват, че във фарсовото повторение на „граби награбеното“ може да пооткраднат и нещичко за себе си…

Тези страшни прогнози се осъществяват пред очите ни – не така бурно и „революционно“ както през февруари 2013 г., а в уж спокойната предизборна обстановка от зимата на 2016-2017 г.  Страшното е, че напълно легитимното недоволство е насочено не към тези, които са причинили това ужасно състояние на общественото съзнание, а точно в тяхна полза и интерес!

Ако по време на първата революционна вълна от 1989-1990 г. милиони възкръснали от нищото граждани поискаха демокрация и свобода и бяха покъртени от разкритията за комунистическите престъпления, днес на това се гледа с безразличие и даже досада – защо да се ровим в миналото. Ако по време на втората революционна вълна от 1996-1997 г. гражданите въстанаха срещу икономическата катастрофа, до която доведе България неокомунистическото управление след 1989 г.,

днес те отричат свободата и демокрацията,

вместо да са доволни, че заплатите и пенсиите им вече не са 5-8 долара на месец, до каквито ги докара посткомунизмът през февруари 1997 г., а средно заплатите са над 300 долара, а пенсиите – средно 150 долара.  Да – с право хората са недоволни, защото ако не беше грабежът на националното богатство от проруската олигархия с нейните грандиозни енергийни корупционни проекти, банкови фалити и жестоката олигархична експлоатация, би било напълно възможно средните заплати и пенсии да бъдат двойно и дори тройно по-големи.

В днешната кризисна ситуация огромното мнозинство от хората са съгласни с твърдението “Ако съдът не осъжда престъпниците, държавата трябва да намери друг начин да ги вкара в затвора”. Така те без да знаят това всъщност искат концлагерната комунистическо-фашистка система да възкръсне. А това не може да означава нищо друго, освен че досегашният ни „преход” е на път безславно да се провали…
Отчайващата липса на демократични нагласи и все по-силната илюзорна вяра в държавници, които използват авторитарни и агресивни методи на управление без съмнение е наследство не на относително свободните години крехка демокрация, както удобно ни убеждават от олигархичните медии самозваните главатари на фашизирания неокомунизъм, а точно обратно – на ограничената свобода и фалшивата представа за „народовластие“ и на всекидневната пропаганда на насилие, завист и омраза в повечето от уж „свободните“ ни медии.

Защото народовластието не означава да се съгласяваме с всичко, което народът иска.
Олигархичните медии не случайно насочиха народното недоволство към искане за „пряка демокрация“, за пряко народоизлияние като чудодейно решение на всички политически и обществени проблеми. Но дори в този случай демокрация не е силово налагане на волята на мнозинството. „Демокрацията не може да е цел – тя може да бъде средство. Цел може да бъде само свободата“ – пише в „Пътят към робството“ Фридрих фон Хайек.

Ние още не можем нито да преодолеем, нито дори да осмислим, че

живеем в посткомунизъм, а не на истинска демокрация и на свободно и справедливо/правово общество.

Комунистическото наследство още ни тегли към дъното. То ни отчужди от идеите и практиките както на нормалната, на гражданската демокрация и ни тласка към популистката егоистична демокрация но само в угода на неграмотно политическо мнозинство, но обслужва прекрасно едно много тясно, но властващо и плячкосващо олигархично малцинство.

Комунизмът се срути икономически и политически, но ни завеща своя манталитет, своята сатанинска омраза и своя човеконенавистен светоглед. И макар правата на човека, демокрацията, разделението на властите и върховенството на закона да бяха обявени за висши ценности, те не бяха интериоризирани, не бяха възприети като такива по убеждение от мнозинството българи.

Някои втори упрекват за това „предателството на елитите”. Това на Запад може би е точно така и изборите в много западни страни вече го потвърждават. Но всъщност при нашата „демокрация“, колкото и да се е самоназначил, в известна степен политическия елит е еманация на народа, който го преизбира на всички избори досега – на „народа”, колкото и той да е многолик и толкова различен във всичките си слоеве, форми и проявления.

Всъщност народът не е осъзнал тези ценности, защото не ги е изстрадал, а ги е получил в повечето случаи наготово, благодарение на усилията на едно малко и за съжаление все по-стесняващо се активно гражданско малцинство. Това малцинство все по-рядко се допуска до централните медии, командвани от посткомунистическата олигархия. Затова и на практика тези ценности нямаха видимо почти никаква стойност за неочаквано получилите свободата си бивши социалистически поданици. „Българите обичат свободата, но чакат да им я донесат в къщи на тепсия“. Това прозрение на Апостола от преди 150 години още е в сила и докато не го разберем все ще сме си такива, каквито не искаме да бъдем.

Но ние си искаме по медиите не проповеди на мъдреци, а да ни забавляват всякакви „професори-калинки“, чалга звезди, екстрасенси и обикновени мутроподобия.

Гласът на истинските интелектуалци за нас няма никакво значение. Народът днес е едновременно и жертва, и виновен за това, че допусна компромис с престъпното комунистическо наследство. В какво се състои той?

Първият пагубен компромис бе

да не бъде търсена отговорност за престъпленията на комунизма.

Делата срещу Тодор Живков и висшата комунистическа номенклатура бяха провалени и се оказа, че виновни за престъпленията на комунистическия режим няма. Няма нито един осъден за концлагерите, за икономическата катастрофа до която доведе страната ни „реалния социализъм”, за националното предателство „16-та съветска република”, за “възродителния процес”. Ако за тези престъпления срещу българския народ имаше дела, завършили с присъди, не само комунистите, но и гласуващите по инерция за тях бедни духом щяха да разберат, че винаги има възмездие за престъпленията, че не могат да бъдат смятани за нормални такива деяния, дори ако са обосновани с “висши национални съображения”.

Вторият –

да няма лустрация.

Забраната определен кръг лица от висшата и средна номенклатура да заемат публични длъжности за някакъв ограничен срок несъмнено щеше да има огромен нравствен потенциал. Това щеше да дисциплинира народа, че има виновни за престъпленията на миналото и че самата съпричастност към престъпна система носи, макар и морална, вина. Плахият опит за частична лустрация бе публично остракиран от посткомунистическите пропагандни централи, собственост на тези, които трябваше да бъдат всъщност лустрирани. Всичко с времето се размаза и замъгли и за това вина имат и представителите на народа в „демократичната ни уж опозиция” на комунизма. Така народът разбра, че „гарван гарвану око не вади” и че посткомунистическата демокрация е само фасада на диктатурата на превръщащата се в олигархия бивша комунистическата номенклатура.

Третият пагубен компромис и негласен сговор между властващи комунисти и опозиционни демократи (те си размениха шест пъти местата за 27 години) бе

да не се отварят  досиетата.

Те се отвориха „след дъжд качулка” – когато хората вече се бяха уморили от лъжи и от това вече почти нямаше практически смисъл. Почнаха да ги отварят едва когато Брюксел постави разкриването им като условие за присъединяването ни към ЕС. Само че ги отварят така, че да не стане ясно кой какво е вършил и кой е бил доброволно „сладкопойна чучулига на властта” и кой е бил принуден да подписва декларация за сътрудничество без никакви практически последици и вреди за ближните му. А и защо бе забравено удобно за ролята на вербовчиците, къде остана възмездието за тяхната „народополезна“ дейност?

Така народът разбра, че всичко това се прави само за да могат елитите да влязат в „Европа”, та и там да крадат…

Само че по времето на тройната коалиция Европа спря кранчето и лицето на олигархичния елит призна пред гледащите го в захлас репортерки: „Колеги, оказа се , че усвояването на фондовете на ЕС не може да стане така, както усвояваме фондовете у нас”. Е, не раздава Европа милионите си на „консултанти” така, както ги раздават у нас. При това политическият олигарх е цвете със своя един милион лева хонорар. Какво да кажем, за консултанстския хонорар от над 200 милиона за икономическия олигарх и другарите му от „Позитано” за „гьола в Белене”!

Четвъртият пагубен компромис бе за

продължаването на стария комунистически консенсус –

„Ние ви лъжем, че ви работим, вие ни лъжете, че ни плащате!” в нова, още по-цинична и взаимно-уличаваща форма – „Вие (елита) ни лъжете, че работите за нас и че ни плащате, а ние (народът) ви лъжем, че ни се работи за тези заплати тук”.

Петият пагубен елемент е

трайната ни зависимост след 2001 г. от руския олигархичен интерес,

който разглежда България като „троянски кон в Европа”, като територия, която спокойно може да продължава да се дои с помощта на своята колониална администрация, съставена от „петата колона” на този бандитски интерес. Този интерес намята зелена дреха и протестира против шистовия газ и изобщо търсенето на български енергийни източници, друг път сваля неугодни правителства като това на Костов и Борисов 1, утре ще поиска установяване на диктатура ала Лукашенко…

В заключение – всички тези факти недвусмислено показват, че политическата неграмотност, съзнателно внедряваното невежество (защото прост народ се управлява по-лесно!), подменените демократични ценности, могат да обърнат самия народ против единственото му завоевание по време на посткомунистическия преход – да мисли свободно и демократично да избира своите представители. Макар този избор с времето да ставаше все по-неинформиран, все по-популистки и все по-манипулируем, той заедно с останалите свободи остана единственото, което сега олигархията се опитва да му ги отнеме. И това може да стане поради невежеството и с помощта на усилията на тези, които иначе биха воювали против олигархия, а сега вървят по нейната свирка.

About author
Профилна снимка на mdoichev

Момчил Дойчев

МОМЧИЛ ДОЙЧЕВ Завършил философия в СУ „Св. Климент Охлридски“. Научен сътрудник в Института п офилософски изследвания на БАН. Доцент по теория на политиката в Нов български университет. Автор на множество монографии по социология, политология и социално управление, на учебник по основи на политиката и на книгата „Политическата коректност срещу либералната толерантност“, издадена през 2010 г.

Коментари
  • малинка#1

    април 28, 2017

    Хм, а вие по коя свирка вървите като изключвате изключените, защото били изключени? По свирката на изключилите ги – и те се възползват от продукта на собствената им лъже-демокрация за да отричат истинската. Интересно кого чакате да измете боклука като отписвате най-заинтересованите от това, защо ги били оглупили управляващите? :/

    Отговор

Email адресът Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани*